"...просто в някакъв момент срещаш някой пич, който е способен на приятелски отношения, което е много cool, според мен обаче, за да стане това трябва и ти да си пич, така че мацката отгоре може би трябва да се сети къде е проблема, едва ли е само в другите"

Така си е. Практически няма хора, с които никой не може да общува (освен, разбира се, някои със сериозни психични отклонения). След като някой не може да общува с някого, когато и двамата общуват успешно с други хора, вината не може да е само в единия. Общуването винаги зависи от двете страни.

А приятелството още повече, доколкото има по-силни и по-дълбоки изисквания към другия, и много по-голяма отдаденост в себе си.

Разочарованията са си нормална и, бих казал, задължителна част от живота. Когато всеки от нас притежава безброй (често неподозирони за самия него черти), много трудно (и статистически рядко) може да постигне пълна хармония с друг също толкова уникален човек.

Хората се учудват, че дългогодишни приятели или голямата любов ги е разочаровала. Това е съвсем естествено. Точно при дългогодишните и дълбоки връзки се отваря възможност за проява на все повече от чертите на двамата, с което се увеличава вероятността някоя от тези черти да не допадне на другия и той да се разочарова. Като прибавим към това и увеличаването на броя и разнообразието на ситуациите, в които попада връзката, то възможността за изпаданев дисонанс, рано или късно, става почти неизбежна.

А най-много от всичко, на възможностите ни за създаване и поддържане на дълготрайна връзка, влияе собствената ни чувствителност. Колкото по-чувствителни и взискателни сме толкова по-малко и по-кратки са връзките ни.
Хората от типа "джаста-праста" (няма нищо общо с никът, пишещ в този форум) рядко се разочароват от някого и ако се случи, бързо забравят разочарованието си и карат напред.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите