Често ми се случваше да искам да заспя и да не се събуждам. От страх някой да не ме нарани се бях затворила в черупката си .... никого не допусках до себе си. Всяка лоша дума уцелваше където най-много боли... Докато един ден цялата тази горчивина дето таях в себе си... не се стовари като тухлена стена върху мен. Има истина в това, че „когато ножа опре до кокала” тогава си даваме сметка за всичко. От тогава нататък си казах, че трябва да променя начина, по който гледам на всичко. Нямам пари в излишък, но и на това, което имам съм благодарна и успявам да се справя. Както вече преди мен казаха – имам покрив над главата си, виждам слънцето, чувам птичките. Въпреки страха се оставих да обикна някого. Гледам с „розовите очила” на всичко и се усмихвам. Може това да е заблуда (специално за България), но го предпочитам пред това да съжалявам, че съм се събудила.
Не знам защо мислиш, че на тези, които са в чужбина им е по-лесно. Да започнеш всичко от начало, да нямаш близки хора около себе си. Всеки да те третира като „втора класа човек”, защото си няма идея къде се намира България на картата... Не бих го предпочела пред това, което е тук.
Общо взето... радвай се на живота и на това, което имаш. Края за всички е един и същ, но начина, по който ще стигнеш до там.. е това всеки сам за себе си определя....

My crying days are now history... I had a change of philosophy