Съвсем откровено? Не, не искам да останем. Ние не заслужаваме да останем, защото само рушим.

Създаваме домове, но рушим природа, пишем книги, но сечем дървета, имаме закони за защита на животните, но ги ядем (и аз ги ям)...

Преди месец-два гледах по телевизията един филм, какво ще се случи, ако човечеството изчезне - след 200, 500, 1000, 10 000 години.

Авторите като че ли искаха да пробутат тезата за някакъв апокалипсис - Ню Йорк изравнен със земята, в Сентръл парк се разхождат глигани, Лондон става джунгла. А на мен това ми хареса. Всичкият бетон и железа скрити от девствени гори.

Но...

Не е ли това ми мислене егоистично спрямо децата ми. Аз съм се родил, живял съм - не лошо, защо трябва да лиша децата си и децата им от това. Имам ли право да го искам? Да, от твоя и моя гледна точка, всичко е безсмислено и през повечето време гадно. Ако с този си акъл аз бях тийнейджър сега, щях да съм безумно отчаян от живота, защото знам какъв съм бил аз като дете и виждам децата си сега. Но ТЕ не са отчаяни, на тях им е интересно, забавляват се, имат планове, мечти, живее им се.

Имам ли право аз, от моята камбанария на наживял се, да дръпна шалтера и да затворя дискотеката?

Засега мисля, че трябва да правя каквото мога, за да направя живота си и този на децата ми възможно по-добър, а каквото ще стане, то ще стане.