|
В началото я намразих.
Без да съм я виждала.
Дразнеха ме досадните обаждания да я приема, да й обърна внимание, но ако може - по-специално...Натискът, дори деликатен, по правило ме превръща в кинжал. В много кинжали, до един жестоки.
После се съгласих да се срещнем. Разпореди ми да не пуша в офиса. В собствения ми офис, по дяволите ! Напук запалих. Още по-напук я прекъснах и разговорът се превърна в гестаповски разпит. Отива ми ролята на есесовец.
После минаха месеци. Тя не звънеше. Полека оправях хаоса в делата й.
После дойде една събота. Март, кучешки студ. Злобен вятър. Среща в 8 сутринта. Аз – по –зла от всичко. Настръхнали срещу й опоненти. Скандал. Тя се разтрепера. Тръгнахме си. Чудех се как да се измъкна по-бързо. Е, измъкнах се. И тогава се обърнах, не знам защо. Мъничка, в смешни панталони. Големи обувки, стар шлифер, нелепа шапка. Огромни за ръста й крачки. Аристократично лице, горда брадичка. Достойнство, което не крещи. То я очертаваше - сред колите, булеварда, другите.
Тя вървеше, но по един друг булевард, в едно друго време.
Първият от кинжалите в мен се счупи. След два дена се обадих да чуя как е. После пак. Нещата взеха да стават лични – в професията ми това е недопустимо. Спрях да звъня. Но разчистих хаоса в нещата й с хъс, който бях забравила, че имам. Само че сега тя звънна. Била в града. Делова среща, но може ли в тях – трудно понасяла жегите. Като че ли аз лесно ги понасям – на асфалта е 47 градуса и е юли. Надявала се, че ще я извиня за молбата й.
Звъня – а тя ме чака в преддверието на стара градска къща. Красива, архитектурен паметник. Къщата, не тя.
Прохладно е, зелени кадифени завеси, мебели ръчна изработка. Сребърна табла за сервиране, салфетки, фин порцелан. Изкипяло какао. Книги, картини, резбовани масички от тиково дърво. Фамилно сребро. Прашни снимки в още по-прашни рамки. Тя. Копринени рокли, шапки с широка периферия. Нейни снимки. Много.
На масичката до леглото й – отново тиково дърво, ръчна дърворезба, единствената снимка – неговата. Млад, волеви, стегнат. Немски възпитаник. Покойник. На дясната си ръка още носи венчалната халка с името му.
Деловата част на разговора приключва за минути. Говорим за музика, за концерти. Тя ходи сама. Няма с кого. Купува картини и си говори с рошави художници. Говори им на “Вие”. И на мен така говори. Има изящен стил – вече не можеш да чуеш някой да се изразява по този начин. Налага се да тръгвам, а тя ми говори за “Бохеми”.
Изпраща ме – стига ми до брадичката. Едвам отваря външната врата.
Казвам, че ми е било приятно и какаото е било чудесно.
- Приятен ден Ви желая. И приятна отпуска. Простете ми, сигурно съм Ви досадила. Но ми е така самотно. Извинете ме още веднъж.
Усмихва се. Затваря.
Тя е на осемдесет години.
Всички кинжали в мен се счупват едновременно.
__________________
Тази жена ме порази. Сега й се обаждам почти всяка вечер. Просто така. Не е съжаление. Не е, защото ми е любопитно. Не заради деловите ни отношения. Само искам да чуя, че е добре.
Впрочем, историята е истинска - професионално контактувам с много хора. Но такъв неочакван и неизгладим отпечатък в мен, въпреки професионалната ми броня, е оставял още само един човек. Неговата история ..............Редактирано от Rene на 01.02.08 22:10.
|
*Приятен ден Ви желая*
