Сафо


"Най-сетне, Аттис!... Тук, сред тия мраморни колони,

аз пях в копнение с наведена глава;

под сянката на тия пеноцветни клони

аз шепнах на любов заветните слова

тъй дълго - и едно ги ехото повтори.

Най-сетне! Моя... Нека те света съзре!

Сияние - далечни арфи: то в простори с

ияй и пей под ласка огнена море.

Приплисва доле там, на първото стъпало,

и в немощ гине уморената вълна.

Какво ли нея из безкрая е подбрало?

Предчувствие за тебе може би, - една,

единствено свещена цел за смърт... Ревниви

долитат, гинат уморените вълни.

Но ти си в моите обятия щастливи

и в тях ще те огряват всички дни!"



- Сафо, божествена...



"И, Аттис, - ето, що ли,

кажи, що друго като твоята коса

би могъл смъртен от безсмрътните да моли?

Кълна се в тебе, нивга утренна роса

не е по-светли на зората отразила

припламналите къдри. И ръце кои

за покривало на богиня тая свила

тъй нежна са изпрели? Свилени струи

сред тях две бели гълъбици са заспали...

Гърдите ти на Афродита са олтар:

две гълъбици... Кръвоцветните корали

на техните глави - еднн достоен дар

за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува

една вълшебна роза: май е, - тя цъфти -

и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува,

комуто я в забрава днес отдаваш ти!"



- Сафо, как страдаш - !



"Не. Не си ли тук - и моя?

Една за друга две земята ни роди.

И как мъчително те дирех сред безброя

по гмежни пътища, по глъчните стъгди!

Ти бе на утрото в усмивката прозрачна

и цял ден аз те дирех, до последна мощ;

ти гледаше през погледа на вечер здрачна

и аз безсънна те сънувах цяла нощ..

И страх ме е, дете! - Дете благоуханно,

нима си вече яв, не си ли още сън?

Усещам твоя дих - и колко ми е странно,

че трепетна сега гориш от мене вън...

Но ти си моята душа! Аз знам: душата

представа в сетен час пред взора поразен.

О Аттис, о измама дивна на мечтата...

Че ти си моята душа - и ти си в мен!"



- Сафо...



"Аз искам поглед в погледа бездънен

и до безчувствие приплетени ръце, -

словата, медените капки в шемет сънен,

риданието на примиращо сърце! -

Не... В тъмен взор светкавици внезапни; пламък

на кръвоцъфнали страни; отчаян мах

за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;

мъгли - и освежителния техен прах!

Отгатната стократно плът - и все незнайна, -

безбрежна нощ и неочаквана зора...

И сепването на продумалата тайна:

на вечността полуразкритите недра...

Мечта, душата ми лежи пред мене нага,

попукали са устните й жад и зной;

душа, мечтата ми е облак пълен с влага -

и нека те удави нейния порой!"...