Безвремие




Зимата златиста зазорява
в безлунното пристанище на сенките
и аз се връщам в твоята представа
с фантазията. В нея няма време.
И както всичко мен ме притежава,
а аз съм само тъжно отражение,
във вещите единствено остава
да виждам своя космос поотделно
с размаха на отлитащата стая,
в която ти си мое осветление
и още по, и още по-нататък –
да мога да обичам само теб.
Да можем да останем за оттатък
и нещото открито ни приеме,
където нищото да има за пространство
на замъка широкото преддверие.
Да може огледалото за кратко
стените да изгуби – тези клетки –
и още по, и още по-нататък –
да можеш да обичаш само мен.
В горите-диви. В лудата носталгия,
във бялото пристанище на феите,
където плува – виждаш ли русалката –
с разтворени ръце да ни посрещне?
И както всичко нас ни притежава,
страстта е вечно наше отражение –
във космоса любов такава няма –
планети и галактики пустеят
в размаха на вълнуващата стая
с вълшебните нюанси на пердетата,
със свитите до болка разстояния
във снимките, в любимите портрети
на замъка, във който ти мечтаеш
дълбоката си старост да посрещаме.
Навън сега се спускат, като хала
на вярата безкрайните предели.
Навън за нас нощта е черна зала
и всеки призрак става по-предметен.
Навярно този град ще бъде празен,
когато се сбогуваме със него.
Навярно някой в уличките лази
и става, и прохожда постепенно
в абстракциите, в болната носталгия,
във бялото пристанище на верните,
където плаче –виждаш ли душата ми –
да бъде с теб за цялата си вечност?
И както всичко нас ни притежава
от хаоса до точната отчетливост,
във космоса любов такава няма,
във никой свят, във никое човечество.
Зимата златиста зазорява
в безлунното пристанище на сенките
и аз се връщам в твоята представа
с фантазията. В нея няма време.
И както всичко мен ме притежава,
а аз съм твое бурно отражение,
във споменът натрапчиво остават
прегърбеният фар, Бургас, морето.
И както всичко нас ни притежава
от хаоса до точната отчетливост,
във космоса любов такава няма,
във никой свят, във никое човечество.