1.
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник,
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството,
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло,
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
в утробата на кораба,
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката,
сърцата на моряците се свиха,
но нямаше и помен от безредие-
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна,
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2.
Идваш тихо в съня ми,
търсиш моята шия,
аз се втурвам във тъмното,
бягайки от убиеца,
ти сподиряш ме с воя си,
твойта сянка ме гони,
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило,
ние бяхме приятели-
а дали пък сме били,
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана...

Кръстопътят е близо,
пътищата там почват,
и във Рим всички влизат-
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв,
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах ти какво си-
ти си моите мисли,
ти си моите кости,
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм,
правилата са ясни-
бягай или умри.
Губиш своята плът,
и лицето ти чезне,
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо,
трябваше да умреш,
за да има огнище.

3.
Преминаха през няколко морета,
движеха се близо до брега,
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка,
небето бе изпъстрено със чайки,
които с женски гласове ги викаха.
Моряците отвръщаха с усмивки,
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности,
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища,
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища,
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен,
от вътрешните демони подгонен,
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен, че
все пак ще стигне свойта Атлантида,
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим,
защото бе създал мечтата крехка-
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят,
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди,
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води,
готови да измият всеки грях,
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета,
изгубена сред тези отражения,
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4.
Небето сгърчи се като змия,
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети,
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици,
вълните, зажаднели за удавници,
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите,
а призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк,
във който всеки поста си бе взел,
и хората, сплотени в свойта цел,
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии,
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак, че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици,
в които палмите забиват копия
и лятото е верния сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан,
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят, че това
е просто стара и фалшива приказка,
цивилизацията и войниците
маршируват вече по света.
Лагуните са складове и докове,
вместо цветя-сега садят картофи
и пълно е с овце-а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки,
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути-
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна,
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

5.
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник,
но живите белязаха ги рани,
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане,
от зачестилите безлюдни острови,
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи,
но свършваха храната и горивото,
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли,
и острите ками за миг проблясваха,
агресията беше още въглен,
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха, че някога
това, което търсят,ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума-
парче хартия с няколкото реда,
че всички искат връщане обратно
със капитана, или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга,
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото,
че висша сила тук ги е запратила,
и пътят им изпълнен е с капани,
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение...
Очите му блестяха, разширени,
гласът му беше плътен като в черква,
излъчваше заразен фанатизъм,
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители,
докато някой бавно го прониза.
На пода падна.Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара,
запали я, и чак щом го опари,
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога,
напиха се и пиха страшно много,
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги,
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии,
изядоха дори и папагалите,
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха,
лежаха, пестеливи на движения,
и като стръкчета у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата,
измъчваше най-много капитана,
той свиреше на старото пиано,
загледан пак напред, в далечината-
прозрачна и неясно очертана.

6.
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните,
или сънуват, от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
и бъдещето стапя се във мрака,
а някой в настоящето е писал,
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема,
и се разпадат минали копнежи,
пространството източва се във време,
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство-
един последен опит да се справят,
и просто да докажат, че са хора,
преди да станат жертва на забравата.
Един последен опит да живеят-
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските,
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им, всъщност, е нищожна,
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала,
отколкото да гаснат примирени,
без болка, и без страст, и без усилие,
и да измерват пътя не във мили,
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е,
и точно затова е по-опасен,
салютите му, остри като рими,
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия,
снарядите търкулват във водата,
избиват риби, плашат птиче ято,
но не докосват вражеските кораби.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие,
моряците умират без молитва,
със кървав цвят гърдите си закичили..

Умрелите, макар че са умрели,
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив, подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб,
пробиха в тялото ти рани,
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи,поел товара си
на чужди и на свои обвинения,
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът-
прав и горд
във своето изчезване.

Сбогом, капитан Ахав!