Когато

Когато си събличаш
вечер кожата
и проскимтяват
всичките желания,
когато много искаш
да останеш
при себе си
и да подреждаш стъкълцата
на цветния калейдоскоп
от вече минало,
когато си забравяш
даже името
и ставаш само тръпнеща материя
със вкус на вино
и пропити намерения,
когато нямаш капка основание
да давиш някой в капка,
да редиш капани,
когато самотата
си облизва раните
и още хиляди когато,
които премълчаваш по презумпция...
Тогава,
мъничко преди голямото мълчание,
разбираш,
че не си намерил думата,
която ти е трябвала, когато...
Когато някой я е чакал
цял живот
и недочакал
е заминал някъде....


Екзерсиз - 1

Не искам да пропусна тази есен,
в която се завъртаме хазартно
и все не знаем на какво залагаме.
Не искам да сме влюбени във лятото,
когато то си е отишло вече.
Потапям се във тези меки вечери
и дишам шум, и шума, и шушукане.
Понякога се свивам във черупката си
и слушам омагьосано щурците,
които се кълнат, че няма минало,
че всичко е сега, че няма после.
Не вярвай, че светът ни е ядосан.
Светът е влюбен в тези изречения,
които не успявам да ти кажа
и галя по обратното на косъма.
Усещаш ли, когато те докосвам
с невидимо присъствие в пространството?
Ще продължава дълго да ме няма,
но винаги ще носиш песента ми.
Понякога дъждът ще ме разказва
и ще се стичам в тъжното на жаждата ти.
Все искам много, после не успявам
да дишам свобода през твойта кожа.
Превърнах те във късна невъзможност,
но ти побързай да пристигнеш някога.
Не искам да пропусна тази есен.
И цял живот вселенски те очаквам.


Екзерсиз - 4

Навярно е било така отдавна,
че вече го забравям и не помня.
Разказват го отлитащите птици,
когато се сбогуват тъжно с рибите
и носят на крилете си мълчания,
солени от дълбоко и от жажда.
А рибите, когато се прераждат,
в очите си събуждат пълнолуния.
Така са им мълчали дълго думите,
така са натежали от неказано...
Навярно е било така отдавна,
че помня само пътищата с длани
и с длани си намирам друго зрение.
Опипом си намирам изречения
и ти строя от пясъците замъци.
Навярно е било така отдавна,
че се захвърлих като камък
и толкова тежа във самотата си,
и толкова си зная вече мястото...
Навярно е било така отдавна,
че почнах да застивам като пясък...


Екзерсиз - 7

Измислици са всичките присъствия,
в които ме намираш неочаквано,
и неочаквано, преди да си ме чакала,
ме срещаш в океаните на думите.
А думите живеят нейде другаде,
където се събуждам вечер влюбено
и приликите с мен са нещо друго.
Люлея думи, влюбвам ги, те лудват
и тръгват да преплуват по кръвта ми
морета от вселенски многоточия.
Закърпвам си понякога платната,
разделям се със дъното и котвата,
обърквам се, пропускам всички срокове
и нека друг да ги догонва вместо мене.
Аз се побирам във стихотворение
и съм ти шепата неутолена жажда.
Измислици са всичките прераждания,
когато искам да съм тук и толкова.
Светулките не изпълняват роли,
те просто светят да те виждам.
Животът ли? Прилича ми на свиждане,
а после си отиваме оттатък.
И затова – недей да ме очакваш,
а просто ми помахай на минаване,
когато свиря нещо със щурците.
Превърнах се отдавна само в минало,
но думите ми дишат вместо мене
и вместо мен обичат да обичат.
Поискам ли, ще се събудя сигурно.
И после – няма да ти пиша...


Толкова

Толкова, моя любов.
Намълчахме се, натъгувахме се.
Пихме много луни,
срещу много луни вих от мъка.
После, моя любов,
неочаквано млъкнах.
Нямаше нищо за казване.
Нямам какво да разкажа.
Смешно е, тръгва си пажът.
Някак си празно и глупаво.
Толкова, моя любов.
Можеш винаги да си купиш
още малко илюзии,
та дори и на дребно.
Аз си тръгвам, моя любов,
и си тръгвам по бедност
и по-беден от всякога.
Нищо, моя любов.
Само малко е смахнато,
само малко е тъжно.
Ще стискаме зъби...
Толкова, моя любов.
Усмихни се, точно когато
изчезна зад ъгъла.