Понякога си мисля, че бисексуалността е едно огромно нещастие - за човека, който я носи и за партньора му. И не страхът, че ще те напусне е тъжното - такъв страх може да има във всяка връзка, в която има място за недоверие и ревност. Но знанието, че каквото и да направиш не можеш да дадеш на човека когото обичаш половината от това, от което има нужда... това е червей, който никога не спира да яде. Гадно разяждащо безсилие. И в същото време знанието, че той се лишава от тази половина заради теб, комбинирано със знанието, че половината човечество без специални заслуги притежава това, което не достига на теб... А като бисексуален трябва някак да се справиш с мисълта, че никога няма да можеш да събереш в едно двете си половини. Откровено? Мисля, че това е невъзможно. Наистина да свикнеш с тази мисъл. Да се примириш. Не и там надълбоко. Не виждам как е възможно да потиснеш едната половина на сексуалността си и просто да си бъдеш щастлив. През цялото време говоря за нещастието да се случиш бисексуална и същевременно моногамна личност. И човек, за когото вярността има смисъл и значение.

Заради представката си бисексуалност сякаш някак имплицира нещо повече. Нещо двойно повече. Знам ли какво - двоен избор, двойна свобода, двойно по-широк поглед, двойно повече раздавана и получавана любов, секс сигурно също от нечия гледна точка... А лично на мен ми се струва, че в крайна сметка, съдейки по начина, по който човек се чувства след всичко това, по-подходяща би била представката хеми или семи...

В черногледите си дни се страхувам, че такава връзка за каквато говориш по презумпция не може да пребъде в здрав вид. В останалите се надявам, че съм била прекалено критична и ако има любов и доверие, нещата някак трябва да си дойдат на мястото. Избери си едното от двете за отговор. Понеже аз съм амбивалентна.

Когато човек току що е открил чука, всичко му изглежда като пирон.