Спомени за утре

Когато спря морето и увиснаха
солените езици на вълните,
когато в галактическата крипта
притихна умно хоризонтът нисък,
когато млъкнаха цигулките на бриза
и котките избягаха от плажа,
когато в нас заспа добрата стража,
видяхме го – по сенките да слиза
Маестрото – проклет камбанен рицар –
ехти сърцето му, гърми безбожно
под бронза на изпънатата кожа,
кълве окото му митична птица,
но то не свършва, птицата се дави,
с вик носталгичен булото разкъсва
на тишината, миг преди да пръсне
сърцето си на късове забрава…
Маестрото люлееше всемира.
Кънтяха в нас спасителните стъпки,
люлеехме се в такт – изящни кръпки
по вечността. Маестрото подсвирна,
звукът издраска хърбавите лодки,
Увисна върху мрежите; прониза
делфините; под просяшката риза
на пясъка дълба и легна кротък.

Тогава нас Маестрото загледа.
Потъна в ужаса на карнавала,
грижовно го прокри отрова бяла
от нашата измислена победа.

Под нея дребни бабички пълзяха
по ъглите с букетчета на възли.
Търкаляха мъжаги едри сълзи
и мрачни в домовете си ги мляха.
Продаваха невръстни проститутки
тунели към неосветени тайни
и принцове с наметала раздрани
предлагаха морфин и топли пуканки.

А котките плячкосваха консерва,
надбягали пречупения просяк,
мяукаха от щастие под моста
и ровеха в обятията черни
на зимния бордей. А там по двойки
излъскваха коремите си празни
случайни влюбени, човеци разни
със кръгли погледи, с коси усойни.

И ние зяпахме безсилни, честни,
докато счупихме гръбнаци плахи,
и вдигнахме ръце и изревахме:
- Къде ти е оркестъра, Маестро?

Тогава нас Маестрото отвори.
Извика в паяжините вратата,
изскочи плъх, епично се заклати
Съдбата ни. Повдигна се простора,
избутан от настръхнали надежди.
И каза ни Маестрото: - Свирете!

И скупчиха се гладки гласовете,
заблъскаха се стреснати и нежни.
И каза пак Маестрото: - Свирете!
Устите ни, прилепнали от пяна,
пращяха във усилия камбанни.

Гърлата жадни на стоте тромпета
очакваха да рукне катедрална
отгоре музиката на всемира.

Дочухме ние: детски звук пулсира
във зрялата утроба на рояла…

Роялът чакаше пияни пръсти
да лъснат черно-белите му зъби,
и ние тръгнахме – умити, тръбни,
и лъскахме, и жулихме до късно…

Но нито глас, и нито сън за песен.
И непривично в свойта жал заспахме.

Маестрото прозря: луната махна,
окото му над всеки се надвеси –
зеницата изтече в глас тогава:

- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!

И врасна в нас узрялата голгота.
Набъбна планина от суха слава –
и замълчахме… замълчах… засветих…

Засвирих на перо от бяла врана,
езика си превърнах – дълъг – в рана
и плаках за оковите си вехти
от страх и от спокойствие… Свободен
разбих на прах тъгата на безкрая,
бълнувах за безсмъртие, нехаех
дали гърми над бездните народът
изскубнат от столетните си панти.

Не виждах вече първия Маестро,
но виждах Други – нямаше оркестър,
а само тъжни, строги музиканти.

И общата ни кръв докрай изтече,
и свирехме свободни и опасни,
и всеки бе маестро на смъртта си –
пиян и сам, досаден и далечен.

И в лудостта разбрахме с тикви празни:
Маестрото е път на змийски корен
и тръгнал е от там – от нас – от горе,
и пак при нас завинаги е слязъл.



Спомен отвъд кристалната гора

В купето вцепенено тайно пеех,
кървяха в челюстта ми едри гласни,
издрани между зъбите ми властни.
Отровното мълчание люлеех –
а в лодката свистяха сухи старци.
Тогава чух по мене да се стичат
на състарената жена очите,
и после – миглите, ръцете здрачни,
и думите искрящи от досада:
- Прощавай, ама страшно съм самотна.
Измънках сладко: - Аз не съм самотен.
И тя погали кожата ми млада,
покри ме с тишината си безцветна
и трескаво из мене затършува,
като вълчица гладна в зимна шума;
гръдта й във ръцете ми просветна.

Провиждах: тя е сребърна, стипчива,
увива се, свисти, души, отпуска…
целувам варварски горчиви устни,
провирам се през тях, пламтя, изстивам,
изтичайки…
Видях я как блестеше,
изгубена в съня, допита, стара,
как слезе на една кристална гара
с прозявката на стареца отсреща.

И тръгна по отвесната арена,
на бузата ми като слънце лъсна,
преди да я убия в паметта си,
една сълза излята, съчинена.



Сътворението
100 000 г. пр. Хр., Небето

Маестрото се учи да говори.
Широко е челото му. Два пръста.
Езикът му пулсира къс и късен
в решетката от зъби. Древен корен
обвива посинялата му шия,
повлича го нагоре… Но не иска
Маестрото, мучи страхлив и нисък,
стипчива кръв от невестулка пие

и се зарива във пръстта червива.
А коренът се къса, стърже, свири,
изтегля го, свисти гръклян прозирен…
Маестрото към слънцето отива

и ритат ходилата му, ще пламнат,
и хлопат вкочанените му плещи…
Отдолу срещу слънцето се блещят
муцуните – възторжени и гладни.

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...