|
Образцови момичета
Музика:Ваня Щерева
Текст: Ваня Щерева
Розови момичета, разхождат розови тела -
розви момичета на двайсет.
Във черен бански идвам аз
при тебе бавно чак сега -
Късно двадест и два и двайсет.
Знаем ли кога и как
пристига точно любовта?
И как да я държим в ръце
на трийсет?
Как да я предпазим днес -
от страх, от глупост и от стрес?
Бездарни ли сме с теб сега
На трийсет?
Покажи ми образцовия си дом
Прочети ме - аз съм в теб.
Изсвири ме с правилния тон.
Съблечи ме....
Откри ли оня препарат
за мръсни минали петна -
захабеното пране да чистим?!
Отркри ли оня апарат,
със който движим любовта,
която толкова сега ни липсва...
Покажи ми образцовия си дом -
прочети ме - аз съм в теб.
Изсвири ме с правилният тон.
Съблечи ме, прочети ме, целуни ме...
Съблечи ме, прочети ме, целуни ме...
Нямаме право на мръсно пране
Нямаме парво на мръсно пране
Нямаме право на мръсно пране -
ние живеем в образцов дом.
Покажи ми обрацовия си дом -
прочети ме - аз съм в теб
Изсиври ме - с правилният тон
Съблечи ме...
Това е песента към дебютната книга на певицата, актриса, а вече и писателка - Ваня Щерева. Романът "Образцов дом" спечели първо място на конкурса "Развитие". Премиерата на книгата бе направена на 3ти октомври т.г. И тъй като... аз изгълтах книгата. После я изгълтах ... пак... Ви пействам началото й.
Образцов дом
I. TЕ
Ако видиш, че си първи на финала се кичиш в злато и овации. Като си последен, започваш яко да тренираш. Като си в средата никой не те забелязва. Нормалните, средни хора не владеят финала.
Днес пред университета видях едно много дебело и грозно момче. С роза в ръка. Чевена. Чака.
И ми стана мило.
Прииска ми се да поостана, да видя девойката, която ще дойде на тази среща. Представих си дребно, грозновато момиче с живи очи.
Идва.
Роза. Кафе. Флирт. Целувка. Любов. Сватба.
И им се раждат едни малки грознички дечица.
Продължават да се обичат.
Той работи в завода на мотокар. Тя - в пощата, на гишето за препоръчани писма.
Вечер гледат сериали, тя прави салата, кюфтета... Той има няколко добри приятели, с които се събират за футбол, табла и карти... с ракия. Дечицата ходят в обикновено училище, носят четворки, петици, щестици. Завършват. После който-където... После създават семейства. Средностатистически семейства, на заплата, сериали и салата...
Никога не се развеждат, не изневеряват. Нямат големи проблеми, освен с тока, с парното, с нахаканата колежка или с началника.
Така се извъртява кръговратът и светът се пълни с мирни, добри, обикновени хора, които ивеят с правила, закодирани в самите тях, още преди да са се родили.
II. НИЕ
Колко много се обичаме, че да си осигурим "Екскурзия за двама"? Кой от нас скоро е ходил на такава експедиция?
Стана ми много мъчно. За нас - "красивите" и "специалните". За мен. За моите приятели. За нашите липси. За нашите претенции. За нашите кариери. Затова, че сме се подчертали с дебел, фосфоресциращ маркаер. Светим. Отдалече. И всички ни забелязват. И знаят, че ние сме щастливи. Задължени сме да бъдем щастливи.
Но не знаят, че ако сами не си измислим това щастие, няма кой да ни го подари. И не знаят, че се събираме на групи, групи от "медийни" самотници, които живет с месеци в една и съща къща и си играят на "семейство". Ролите предварително се разпределят - ти си бащата, ти си майката, ти си синът, ти си дъщерята и на третият ден вече сме си повярвали... И не знаят, че сме си сложили табелка на вратата - "Образцов дом", а отдолу сме изписали имената си - популярните имена на четирима градски самотници...
Защото самите ние сме твърде слаби, за да си създадем собствени семейства, обитаващи истински домове с реални табелки.
Защото самите ние много често не разпознаваме любовта, когато се случи, защото все чакаме най-голямата, оная, с огромната топка в корема, която никога не изчезва, защото си падаме по киното. Всичко при нас е филмово - думите ни, отношенията ни, ситуациите, в които сами се вкарваме.
Подсладено без мярка, напудрено, крещящо.
И като едно карамелизирано виенско колело светът се изтъркулва покрай конюнктивитните ни очи. Но никога не отиваме на лекар. И ставаме хронични самотници.
Сега ще си призная нещо. Тази вечер съм в пълно отчаяние. Не си измислям. Забелязвам, че всички от "семейството" ни сме еднакво нещастни. Без да си го признаваме. Вкопчени един в друг не си даваме шанс да харесаме някого извън приятелската ни - интелейктуална секта, която в момента е единственото ни убежище. Останалите са скучни, ние сме голямата работа, останалите не разбират великите ни мисли и гениалните ни смешки. Какво да парвим ние заедно с тях?
Самодостатъчни сме си. Фантазираме си групово щастие и се давим в него.
Аз вече стигнах шамандурата. Спасителите свалят шеснайсетгодишни девойки, в розови бански от две части. Аз отдавна ходя с черен цял бански и мене няма кой да ме спаси.
А като си помисля навремето плувах до шамадурата. И не се давех...
Междувременно един доставчик на пици си открадна за спомен табелката с трийсетгодишните ни вестникарски имена.
Вече и име си нямаме....
Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...
|
Справка: "Образцов дом"
(бедствие)
