Стаята ти е най-красивата от необитаемите острови , а Париж е пустиня , която никой не е успял да прекоси. Не се нуждаеш от нищо друго освен от този покой и този сън , освен от тази тишина , освен от това вцепенение. Нека дните започват и завършват, нека времето продължава да тече , нека устата ти замлъкне , мускулите на тила , челюстта и брадичката ти се отпуснат напълно и единствено повдиганията на гръдния ти кош и ударите на сърцето да останат да свидетелстват за все така продължаващия твой търпелив живот.

Нищо да не желаеш. Да чакаш , докато не остане нищо за чакане.Да вегетираш , да спиш. Да се оставиш из улиците да те носят тълпите. Да следваш канафките , оградите от ковано желязо , водата покрай бреговете. Да вървиш по кейовете и да се плъзгаш плътно до стените. Да пилееш времето си. Да излезеш извън всякакви планове и всякакво нетърпение. Да нямаш желания , ядове и гняв.

Всичко това ти предстои с течение на времето , един живот без движение , кризи и безпорядък : без неравности , без неравновесие. Минута след минута , час след час , ден след ден , сезон след сезон нещо ще започва , без никога да свърши : твоят растителен живот , твоят анулиран живот.

Из "Спящият Човек"
Жорж Перек

...субективна обективизация на реалността ?...