Сега си спомням...
Толкова отдавна беше,
че още нямах
белите коси.
И нямаше видения в пространството,
а те докосвах.
Както хлябът
се смачква във ръката.
И придобива нейна форма.

Ти - тази, дето беше с мен тогава -
сега ще бъдеш ли отново с мен?
Ти нямаш никаква
предства за живота ми -
ала душата ми е твоя...
душата ти е моя...

.. каквато винаги
тя, всъщност, е била..

П.П.: Трудно ми е да си представя какво ще бъде в самия Край. Истината за нещата рядко има нещо общо с мечтите или желанията ни. Но знам, че искрено желая - когато умирам - да имам до себе си една душа, която да ме изпрати. И няколко души, които да ме посрещнат... те си знаят кои са.

П.П.: Знаеш ли, хем ти завиждам, хем ти се възхищавам.. Защо на твоите години не ми беше дадено това, което ти е дадено на теб?!? Сега нямаше да ме е страх.. да Съм.

Поздрав! :)

*При толкова неща за еднократна употреба, не е чудно, че и хората стават такива*