Единна християнска църква няма. Има една католическа църква, около две дузини православни църкви и купища протестантски църкви (без да се броят протестантските секти).

В случая говоря за католическата църква, защото темата е за нея. Имам предвид факта, че Йоан Павел ІІ бе явно ангажиран с политически каузи (напор. движението "Солидарност" в Полша, опитите да се предотврати/спре войната в Ирак и др.) - нетипично за предшествениците му. А по отношение на догмата бе консерватор. Мислех да ти пиша още, но видях, че в днешния "Стандарт" Гарелов е пуснал много добър материал за Бенедикт ХVІ, в който пише точно за тези неща:

Има нещо озадачаващо поне за нас, българите, в първите реакции при избора на Йозеф Рацингер за нов папа. От една страна, по всеобщо признание той ще е достоен продължител на делото на папа Йоан-Павел II, комуто бе дясната ръка. А за издъхващия Войтила бяха казани такива похвални оценки, каквито може би не е получавал нито един друг папа. Дори бе предложено веднага да бъде обявен за светец. Той бе наречен защитник на човешките права и свободи, най-големият политик на ХХ век, човекът, допринесъл най-много за падането на Берлинската стена, социалният папа, папата, който върна младите хора във вярата, прокара пътя към обединението на Европа на основата на общото християнско наследство, най-обаятелният, най-енергичният... Логично бе неговият верен съратник и приемник да бъде поне отчасти носител на тези или подобни оценки. Вместо това четем, че неговият избор е победа на консерваторите в Конклава. Наричат го хардлайнер, Божия Ротвайлер, ревностен защитник на традиционната доктрина на църквата и т.н. Има се предвид, че Бенедикт ХVI е противник на всякакви революционни идеи, яростен привърженик на твърдата линия против употребата на контрацептиви, против легализирането на хомосексуалните връзки, против абортите, евтаназията и ръкополагането на жени за свещеници. И ето тук е прецедентът. Всичко това се нарича недвусмислено "Войтилизъм без Войтила". Това означава, че става дума за следвана от самия Йоан-Павел II линия в църковните дела на римокатолицизма. И че самият Войтила е бил консерватор, що се отнася до принципните позиции на Ватикана по проблемите на модерните времена. Само че това може би вълнува този един милиард католици по света, но не и нас, останалия свят. За нас Войтила е папата, който още през 1978 юг. смело заяви: "Не се cтрахувайте! Отворете, по-скоро широко отворете вратите, за да влезе Христос. Отворете границите на държавите, на икономическите системи... отворете ги за спасителната мисия на Христос. Само Той знае какво се крие в човешките сърца". В същото време папа Йоан-Павел II не може да не се е страхувал, че отварянето на границите крие опасности от размиване, от разтваряне на католическата вяра, прави уязвима и една институция с двехилядна история. И може би Рацингер е бил неговото друго лице, човекът, който е трябвало да държи църквата в желязната си хватка. В този смисъл Рацингер е бил за Войтила това, което е бил Линдън Джонстън за Джон Кенеди. Джонсън бе мостът на Кенеди към консервативно настроените американци и твърдолинейните военнополитически кръгове на Вашингтон. Но когато убиха харизматичния президент, неговият заместник и приемник съвсем не бе посрещнат от просветена Америка с възторга, който изпитваше към младия либерал, променил света. Може би такава е съдбата и на новия папа. Но ние ще съдим за него не от верността му към църковните догми и доктрини, а от качествата му на далновиден политик, който трябва да продължи великата мисия на Йоан-Павел II, но вече в условията на новия век. Папа Йоан-Павел II живя и бе основна фигура в световната политика във времето, когато се срина Берлинската стена, когато започна войната в Ирак, когато ЕС започна да се разширява на Изток. Преживял двете тоталитарни системи, фашизма и комунизма, той бе изключително активен по въпросите на човешките свободи. Неслучайно бе смятан за един от най-големите противници на комунизма. С цялото си поведение Войтила подриваше стената, която разделяше Европа и света на две враждуващи системи. В същото време не пестеше и критиките си към капитализма, като изискваше регулация на свободната пазарна икономика в името на социалната справедливост и равенството на всички народи. В този смисъл папата бе най-отявленият антиглобалист. Той направи всичко, на което бе способен, за да предотврати войната в Ирак. Поиска прошка от представителите на всички други религии, срещу които католическата църква имаше грехове през своята двехилядна история. В Асизи той събра мюсюлмани, православни, евреи, будисти, за да ги призове към единство в борбата за мир. Може би най-важната и останала недовършена мисия на Йоан-Павел II бе обединението на всички християни. Каза го просто и ясно - Европа може да постигне обединение само ако диша с двата си бели дроба - източния и западния." И това, което свързва Вой тила с българската мечта да намерим своето достойно място в обединена Европа, е, че още през 1980 г. с един от първите си актове като римски понтиф той обяви св. св. Кирил и Методи за съпокровители на Европа. Папата разглеждаше мисията на двамата братя като мост за обединението на католицизма с православието - в специално написана молитва през 1981 г. той се обръща към тях: "Направете така, че тези две сестрински църкви да преодолеят разделението, в благост и истина да стигнат скоро до тъй желаното обединяване!" И забележете как завършва тази молитва: "Вие, които разнесохте сред различни народи посланието за универсална любов, която Христос проповядваше, съберете народите на Европа!" За да завърши на 24 май 2002 юг. в НДК: "Европа има нужда от България и нейния християнски народ."

И малко да поясня: "Солидарност" не беше революционно движение, в смисъл не призоваваше за революция - за разлика от латиноамериканските теолози на освобождението. Точно тук е ключът за различното отношение на папата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите