Сила


Аз мога на устата си да заповядам -
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.

Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени...

Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие -
не е гнездо за нея твоята десница...

Ако поискам -
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам - устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли - ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък...



***(Остави ме най-после..)

Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене -
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама -
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа - в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи -
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми...
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
"Къде си?
Не ме оставяй сама!"

*** (Как ли ни се смеят..)

Как ли ни се смеят
Тия, късополите,
Тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
Тайно се докосваме,
Гузно се оглеждаме,
Ако се целунем,
Скитаме като замаяни
В нощ на пълнолуние...
И писма си пишем
Пълни с думи ласкави,
И сме се подписали
Във снега и в пясъка,
Крили сме за спомен
Листи жълто-алени...
Сигурно сме смешни
Като изкопаеми
В тоя век на разума
И на лунни полети -
Как ли ни се смеят
Тия, дълкокосите,
Тия, късополите!
И не знаят, бедните,
Колко ни е хубаво
Да сме несъвременно,
Старомодно влюбени...


Опис на Вещи

Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща -
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.
Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше "Мили."
И: "Възразявам. Не съм съгласна."
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже - половината живот заключен...
Намерихме стари билети -
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях - че се връщам.
До ново отплуване.
... и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.
Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.

sound.vision.soul