От месеци насам ???!?!?!?!

Не мисля че са на привършване, напротив – повече са, но светът е друг, целите, ценностите. Хората живеят много по капсуловано и изолирано от преди колкото и странно да звучи това. Едно време са ги заклеймявали, преследвали, имало е борба и интерес. Сега всичко е на слоеве и групи, ако не си от нашите просто не съществуваш. Светът се върти от медиите, принципите и нормите се създават пак с тях, каквото те извадят на преден план – на него се обръща внимание... малко крайно предполагам звучи мнението ми, но замисли се моля те какво е вълнувало теб и още поне няколко човека в социален план което не е продиктувано по изкуствен път... Ние не се вглеждаме в себе си, в околните , че какво остава в непознатите, съседите, групи някакви или обществото като цяло.
Наистина в това напрегнато ежедневие страхотно лесно се губи цел и смисъл и как не?! Поглеждаме в огледалото и кошмара е пълен. Преуспял е този който бъхта по 10 часа на ден и успява да докара насъщния плюс нещо дребно настрана. Всичко се измерва с пари, а с тях можеш да купиш материални неща. Това управлява светът, за това се борим. Няма любов, няма приятелство които по някакъв начин да не са зависими. И в крайна сметка трябва да признаеш че всичко по някакъв начин зависи от материалното – как да не се губят цели, как да имаш смисъл. Чупиш огледала, заравяш тези мисли в дън душа за да оцелееш някак... Пазиш се сам от себе си, пазиш се да не заобичаш силно че уязвим ставаш, да не те заобичат силно – отговорности носиш. Истинските чувства са опасни, правят те зависим, слаб... Копнеем за неща от които бягаме, мечтаем за неща от които всъщност ни е страх. Развиваме инстинкти за самосъхранение все едно вечно ще ни има, все едно можем да спрем болката, а забравяме че истинското щастие се плаща с истинска болка, ако въобще нещо се плаща... или казано просто пазим се от истинското.
Някой беше казал, че за да тръгнеш нагоре първо трябва да стигнеш дъното за да се отблъснеш от него, ами аз смятам че сме адски близо до дъното и след него или безвъзвратно потъваме или просто тръгваме нагоре, а пътя е един и той е духовен.
Аз лично вярвам в чудеса и ми се случват чудеса, абсолютно отказвам да приема този сват натрапен ми от навика, няма да затворя сетивата си, няма да обърна гръб на знаците, няма да пренебрегна усещанията си и не защото това са нещата които не са ме предали до сега, а защото това съм аз и не искам да бягам от себе си и без това толкова дълго съм го правила, че сега тичам срещу себе си и пак не мога да се стигна...

.... бръщолевици на глас...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите