Ти плачеше. Мокрите следи по бузите ти проблясваха на слънцето. Пръстите ти се бяха впили във волана до побеляване. Плачеше без звук, без гримаса. Но сякаш цялата болка на света беше изписана на лицето ти. Капките от очите ти се изливаха, стичаха се и падаха.

Мина някакво време, докато осъзная, че те виждам - там, на кръстовището, което моят трамвай прекосяваше. Не очаквах да те видя. Не те разпознах и по интуиция. В изненадата си не успях да скоча на спирката. Трамваят затвори вратите си, изчатка и потегли.

Времето - то никога не беше имало значение. Дали се виждахме всеки божи ден, дали се виждахме рядко - много рядко, това никога не беше повлиявало на свежестта, с която се усмихвахме при среща. Аз можех да те намеря винаги. Ти можеше винаги да ме откриеш. Просто ей-така - да се усмихнеш на някого, да му се зарадваш.

Обичах те. Така, както се обичат най-родните. Без очаквания и без въпроси. Само с радостта, че те има. И знаех, че ти също ме обичаш. Така, както се обича вятъра, проврял се в задуха на ежедневието. Защото нищо ежедневно нямаше в обичта ни. Нищо, подчинено на гравитацията.

Понякога, когато импулсивно скачах по теб и ти казвах, че те обичам, ти се подсмихваше малко настрани и ме поучаваше:
- Пази си думите. Да знаеш как да ги използваш е като да знаеш как да дишаш. Обикновено не се замисляш нито за дишането, нито за думите си.
Аз се замислях за кратко. После махвах с ръка и отговарях:
- Няма смисъл. И дишането, и думите ми са неизчерпаеми. Все ще ги намеря, ако ми потрябват. Не мога да ги пазя.
Един-единствен път след това ми каза:
- Всичко може да се преброи. Значи - има край.

Броях си вдишванията. Броях си думите. Броях срещите. Броях звездите. Понякога броях и дните. Стигах до астрономически числа, обърквах се, започвах да броя отначало, или забравях и се отказвах. Но точно така си беше - всичко може да се преброи. След два часа ще започне 12355-ият ден на моя живот. Или 741300-ната ми минута. Или 44478000-та ми секунда. Спокойно могат да се преброят.

Когато на следващата спирка изскочих от трамвая и хукнах обратно към кръстовището, знаех, че всичко, което може да се преброи, има край. Дали за мен или за теб - нямаше значение. Видях линейката. Знаех. Разбрах.

Пак броя. Дните, през които се опитвам да забравя, че на кръстовището, в колата си, ти плачеше...

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

Редактирано от Джeми на 26.10.04 22:27.