|
* * *
Наричаха я Вещицата.
Годините й бяха толкова много, че нито тя ги броеше, нито близките й, нито Времето можеше да каже колко са. Социалните не я водеха в никакви списъци, никога не бе имала документи, никой не знаеше името й. Животните никога не я закачаха. Стояха, гледаха я, изпращаха я с поглед. Но и никога не посмяха да я доближат.
Никой не знаеше какви й са падат хората, в чийто дом се свиваше. Те също не знаеха вече. Старите си отидоха, после децата им, после децата на децата ….градът се промени, разрастна, заприлича на чудовищен тумор, от старото кварталче имаше едва видими остатъци. Някоя ограда, някоя пожалена или пропусната топола. Хилави ябълки, изсъхнали лози. Времето бързаше. Хората бързаха. Сезоните бързаха.
Вещицата не бързаше. Отдавна я бяха оставили на мира, никой не я закачаше, никой не я поглеждаше, никой не правеше опити да я заговаря, да насъсква по нея кучетата си. Никой не се и питаше какво търси по цял ден, понякога и нощем, около напуканата топола до това, което някога беше река. Виждаха я да гали с ръка кората на дървото. Понякога се долавяше как мърда устни. Никой от квартала никога не бе чувал гласа й. Тези, които сега живееха в къщата, казваха, че тя не говори и на себе си.
Единственото, което я караше да трепва и връщаше цвета на посивелите зеници, бяха опаковките. Опаковките от шоколад. Тя ги събираше ненаситно, непрекъснато, изравяше ги от кофите за боклук, можеше с часове да чака мълчаливо, докато някое разглезено хлапе в кварталната градинка най-после изядеше шоколада и хвърлеше опаковката. Събираше късчетата, топчетата, целите неразкъсани опаковки. Отиваше при тополата, сядаше, разгъваше ги. С часове ги изпъваше и изглаждаше. В редките моменти, когато я виждаха почти да се усмихва, носеше в ръце по няколко прилежно изпънати и изгладени шарени опаковки. А вечер отиваше до тополата, галеше я, показваше й съкровищата си, нещо шепнеше. Тополата беше толкова стара, че нямаше сили да помръдне листа в отговор. После потъваше някъде в задната част на къщата. Беше странна вещица. Излизаше денем. Винаги спеше до тополата по пълнолуние.
* * *
Викат ми Вещицата.
Мислят, че правя магии…коя вещица прави магии с шарени хартийки… Някога, когато още помнех името си, и очите ми имаха цвят, жените кълняха, когато ме видеха да минавам по улицата. Прибираха стреснатите деца. После децата порастваха, ходеха на тумби подире ми, крещяха и хвърляха камъни. Имаше камъни, които ме удряха, и по тялото и лицето ми потичаше кръв. След това пак имаше камъни, които удряха, но вече нямаше кръв. Може би аз вече нямах кръв.
Мен животните не ме закачат. Кучетата. Спират се, когато се срещнем. Расови кучета, гледани кучета, глезени кучета, малки, средни, огромни. Улични рошави псета с жълти бесни очи. Спират, и не искат да помръднат.
В лудите нощи по пълнолуние виеха, когато тръгвах при тополата. Спираха се като заковани, гледаха, дишаха тежко и не мърдаха, докато не ме изгубят от поглед. Кучетата усещат миризмата на страх. Тогава нападат безпощадно. Кучетата усещат дъха на болката. Тогава спират, едва дишат и вият. От мен се носи такъв дъх на болка, че вече само ме гледат. Никога не ми посегнаха. Дори когато онзи пияния насъска дресираните си псета по мен. Псета – обучени убийци. Тогава се изплаших безумно и за първи път в живота си. За втори път ме е страх сега – че няма да те дочакам. Когато кучетата ме обградиха, опитах да тичам. Опитах да поема дъх. Тогава скъсах гердана. Мънистата се разпиляха, земята около ми се покри с цветни блещукащи топчици. Кучетата не мръднаха. Когато най-сетне се довлякох до тополата, в шепата ми беше останало само едно мънисто. Преливащи цветове и искрици. Топло.
Виж, котките ме мразят. Котките мразят вещици. Идваме от едно и също място – от Вечността. Съскат ми, фучат. Знаят, че някой ден ще се върна там. И аз знам.
Но все така събирам опаковките от шоколад. Някога бяха съвсем обикновени. Груба хартия, лоши рисунки. Сега са гладки, красиви, с толкова много и ярки цветове. И тогава, и сега ухаят на шоколад.
Като теб.
В дупката ми, нощем, ги подреждам. Една по една, една до една. Събирам ги цял живот. Всъщност събирам ги цяла Вечност. Цялата Вечност, откакто теб те няма.
След това ги слепвам. Цветовете им са повече, отколкото някога съм мислела, че ще видя. Слепвам ги около мънистото от гердана, черната котешка лапа, полуизгнила тапа от вино с все още четящи се черни букви. И снимката ти.
Тогава, в пълнолунието при тополата, ти ми каза, че ще се върнеш. Ще се върнеш след малко, но то ще е всъщност цялата Вечност. За теб и за мен. Така го чувствахме. Ти го изрече. Аз и тогава мълчах. После, с годините, забравих да говоря със звуци. Не са ми нужни. Когато се върнеш от Вечността, ще донесеш отново звуците. Затова не се тревожа.
Тогава, на прага на нашата лична Вечност, ми остави пакетче. Увито в опаковка от шоколад. Обожаваше вино с шоколад. Този беше последния, преди да тръгнеш. После в опаковката зави подаръка. И ме закле да те чакам. Мънистен гердан, тапа от вино, твоята черна котешка лапа, и снимката. Каза, че Вечността ще свърши и ще се върнеш, преди да се заличат чертите ти на снимката.
Затова събирам опаковките. Броя Вечността. Гледам снимката само веднъж в годината. Чертите ти избеляват. Хартията се напуква. Още различавам очертанията на усмивката ти.
…..Времето вече не тече. Лицето ти бавно се слива с фона на снимката. Когато снимката няма да е снимка, а къс напукана хартия. Когато опаковките се превърнат в шоколади. Тогава ще знам, че времето е свършило. Ще се върнеш. В мен, с мен. Аз чакам. Остава още съвсем, съвсем мъничко до края на Вечността.
* * *
Събаряха старата къща. Толкова стара и толкова уморена, безсилна да издаде звук. Да се съпротивлява. Да си спомня.
Намериха опаковките в мазето. Огромна, шарена топка. С толкова много цветове, които никой не мислеше, че съществуват в света. Нямаше как да я извадят. Нямаше и защо. Запалиха я там, на място. В основите на старата къща. Горя дълго, пламъците бяха високи. Горя почти цял следобед. Вечерта също. Кучетата стояха отстрани, дишаха тежко. Някои виеха. На тополата, свита на топка, съскаше черна котка. Не беше пълнолуние.
После валя. Много. Порои. Отнесоха и измиха всичко.
Калните вади напълниха догоре това, което някога беше реката до тополата. Реката стана пак река, но този път я обявиха за природно бедствие. Отбиха я извън града, към морето. Мънистото се премята, удря, драска, блъска се с камъните. След това усети друга вода. Горчива и солена. Въздъхна и се приготви да чака следващата Вечност. Защото Вечността винаги идва навреме на срещите. Докато чакаше, заспа.
Когато усети нечии крехки изцапани пръсти да го вдигат, веднага разпозна аромата.
Шоколад.
Не влизайте в клуба пияни, дрогирани, гладни и със зъбобол !
|
Вещицата
(Gad_Gad)
