Глава 6 - продължение / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Страх,подлост,предразсъдък!Какво знаят за тях тези,които го казват?То е за народа и за неверните,където ни говорят за друг живот,ала кой ли вярва това в дъното на сърцето си?Кой пазач от нашите гробища е видял мъртвец да излиза от гроба си и да отиде да хлопа у свещеника?То беше някога,когато виждаха призраци;полицията ги забрани в цивилизовани градове и от недрата на земята викат само живите,закопани много набързо.Кой е направил смъртта няма,ако тя някога е говорела?Затова ли,защото процесиите нямат вече право да задръстват улиците ни,небесният дух се оставя да бъде забравен?Да се умре,ето краят,целта.Бог я поставил,хората я оспорват;но всеки има написано на челото си:"Прави каквото щеш,ти ще умреш".Какво биха казали ,ако има утре в някой вестник,че Октав де-Т*** убил своята метреса и следобед не ще говорят вече за това.Кой ли ще ни следва в последното шествие?Всеки,върнал се у дома си ще закусва спокойно;а върху нас,прострени един до друг в калната земя,един ден светът може да ходи без да ни разбужда шумът на стъпките.Не е ли вярно,моя многообична,не е ли вярно,че ще сме там добре?Земята е едно меко легло;никакво страдание не ще ни достига там;не ще брътвят в съседните гробове за нашия съюз пред Бога;нашите кости ще почиват в мир и без гордост;смъртта е утешителка и това,което свързва,не се развързва.Защо небитието ужасява тебе,бедно тяло,което си му обречено?Всеки час,който бие,те влече там,всяка крачка,която правиш,разбива стъпалото,където току-що си се закрепил;ти се храниш само с мъртви;въздухът на небето ти тежи и те смазва,земята,която тъпчеш,те влече към себе си чрез ходилото на краката.Слез,слез!Защо е толкова уплаха?Една дума ли те плаши?Кажи само:няма да живеем вече.Не е ли това една голяма умора,от която е приятно да се почине?Защо е това колебание,когато разликата е само в това дали малко по-рано или малко по-късно?Материята е нетленна и физиците казват ни,измъчват до крайност най-малкото зрънце прах,без да могат някога да го унищожат.Ако материята е владение на случая,какво зло причинява тя като променя мъчението,щом не може да промени владетеля?Какво важи на Бога формата,която съм приел и какъв знак носи моята болка.Страданието живее в черепа ми;то ми принадлежи,аз го убивам;но костта не ми принадлежи и аз я връщам на този,който ми я даде;нека някой млад поет направи от нея чаша,от която ще пие новото си вино!Какъв укор мога да си навлека и този укор кой ли би ми го направил?Кой неумолим съдия ще дойде да ми каже,че съм злоупотребил?Какво знае той?В мене ли беше той?Ако всяко създание има да изпълнява своя задача и ако някое престъпление я раздруса,какви грешници са децата,които умират на гръдта на дойката?Защо те да не са пощадени?Даденият отчет след смъртта кому би служил за урок?Би трябвало наистина небето да е празно,за да бъде човек наказван,че е живял,защото това е достатъчно,че е живял и аз незнам кой го е питал,ако не Волтер на смъртното си легло;достоен и последен вик на безсилие на стария отчаян атеист.Но защо е всичко това?Защо са толкова борби?Кой е наистина,там горе,който гледа и се радва на толкова предсмъртни мъки?Кой се весели и безделничи с това зрелище на едно създание,вечно раждащо се и умиращо?Току-що си построил и тревата пониква!Току-що си садил и мълнията пада!Току-що си проходил и смъртта вика:хей;току-що си заплакал и сълзите засъхват;току-що си започнал да любиш и лицето се набръчква;едвам току-що си паднал на колене и започнал да молиш и простираш ръце и жътвата не ти дава ни стръкче пшеница повече!Кой е този,прочее,който е направил толкова много за удоволствието,та да узнае после сам,че това,което е направил,не е нищо?Земята угасва;Хершел казва,че това е от студ;кой наистина държи в ръката си тази капка от сгъстени пари и я гледа как изсъхва,както рибарят гледа малко морска вода за да добие от нея едно зърно сол?Този велик закон на тегобата,който държи света на мястото му,го разяжда и гризе в безгранично желание;всяка планета носи своите неволи,стенеща около оста си;те се зоват от единия край на небето до другия и измъчени за почивка,чакат коя ще спре първа.Бог ги задържа;те изпълняват прилежно и вечно своята празна и безполезна работа;те се въртят,страдат,горят,угасват и се запалват,слизат и се качват,следват се и се избягват,преплитат се като пръстени;те носят на своята повърхност хиляди същества,възобновявани безспирно;тези същества се движат,кръстосват се,притискат се някой час един друго,после падат,а други се повдигат;където животът липсва,притичва се;където въздухът чувства празнина,втурва се;няма безредие,всичко е правилно,означено,начертано със златни линии и огнени параболи,всичко върви под звука на небесната музика по непристъпни пътечки и завинаги;и всичко това не е нищо!А ние,бедни безименни мечти,бледни и страдащи призраци,непроницаеми ефимерности,ние,които се одушевяваме от диханието на един втори,за да може смъртта да съществува,ние се изтощаваме от умора,за да си докажем,че играем някаква роля и че не знаем кой ни забелязва.Колебаем се да си теглим в гърдите един малък железен инструмент и да накараме да подскочи главата ни със свиване на раменете;сякаш,че ако се убием,ще настане хаос;написали сме и наредили сме божествените и човешките закони и се страхуваме за нашия катехизис;страдаме тридесет години безропотно и си мислим,че се борим;най-после страданието побеждава,изпращаме малко барут в светилището на ума и пониква едно цвете на нашия гроб.
Когато свършвах тези думи,бях приближил ножа,който държах,до пазвата на Бригита.Не бях господар на себе си и не знаех,в моя припадък,какво можеше да се случи;махнах чаршафа,за да открия сърцето й и съзрях бежду двете й бели гърди едно малко абаносово кръстче с разпятие.
Аз отстъпих назад,поразен от страх;ръката ми се отвори и оръжието падна.Леля й на Бригита беше й дала това малко разпятие на смъртното си легло.Не си спомнях обаче да го бях виждал някога на нея;без съмнение,когато е тръгвала,ще го е окачила на шията си като свят предпазителен знак от опасностите на пътешествието.Сключих ръцете си и тутакси се почувствах като прегънат към земята.
-Господи,Боже мой-думах треперещ-Господи Боже мой,вие бяхте тука!
Нека тези,които не вярват в Христа,четат тази страница;аз не вярвах също в него.Нито дете,нито в колежа,нито възмъжал вече не посещавах църквите;моята религия,ако може да се каже,че имах такава,не беше нито обредна,нито символична и аз вярвах само в Бога без форма,без култ и без божие откровение.Отровен от юношество още от всичките тези писания на последния век,отрано бях всмукал безплодното им и неблагочестиво мляко.Човешката гордост,този бич на егоиста,затваряше устата ми при молитва,докато душата ми,ужасена,прибягваше към надеждата на отрицанието.Аз бях като пиян и обезумял,когато видях Христа върху гърдите на Бригита;но макар,че сам не вярвах в него,отдръпнах се като знаех,че тя вярва.Това не беше напразен страх,който в този момент ми спря ръката.Кой ме виждаше?Бях сам и нощта.Касаеше ли се до световни предразсъдъци?Кой ми пречеше да отдалеча от очите си това малко парче от черно дърво?Можех да го хвърля в пепелта,ала аз захвърлих моето оръжие.Ах!Как почувствах това в душата си,как го чувствам и сега още!Колко мизерни са хората,които някога са се надсмивали на това,което може да спаси едно същество!Какво важат името,формата,вярването?Всичко,което е добро,не е ли свято?Как смеят да докосват Бога?
Както при слънчевия поглед,снегът слиза от планините,а от ледника,който заплашва,небето прави поточе в долината,така слизаше в сърцето ми един извор,който ме обхващаше.Разкаянието е като чист тамян;то се разнасяше от всичкото мое страдание.Макар да бях почти извършил престъпление,откогато моята рана беше обезоръжена,аз почувствах сърцето си невинно.Един само миг ми донесе успокоение,сила и разум;пристъпих отново към алкова;наведох се над моя идол и целунах разпятието му.
-Спи в мир,-й казах аз-Бог бди над тебе!Докато се усмихваше насън,ти успя да се избавиш от най-голямата опасност,която те е постигала в живота,ала ръката,която те заплаши,няма да направи зло никому;заклевам се в тоя самия Христос,няма да убия нито тебе,нито мене си!Аз съм луд,глупав,едно дете,което се е помислило мъж.Хвала на Бога!Ти си млада и жива,ти си хубава и ще ме забравиш.Ще се излекуваш от злото,което ти причиних,ако можеш да го извиниш.Спи в мир до разсъмване,Бригита,и реши тогава нашата съдба;каквато и да бъде присъдата,която ще произнесеш,ще се подчиня безропотно.А ти,Исусе,който я спаси,прости ми,не й го казвай.Аз съм роден в неблагочестив век,много грехове имам за изплащане.Бедни сине на Бога,когото забравят,мене не ме учиха да те обичам.Аз никога не съм те дирил в храмовете;но благодарение на небето,където те намирам,не съм се научил още да не се боя.Веднъж поне,преди да умра,те целунах с устните си върху едно сърце,изпълнено с тебе.Защитавай я,докато тя диша;остани тука свята защита;спомняй си,че един онещастливен от съдбата не е посмял да умре от мъката си,като те е видял закован на твоя кръст;неблагочестив,ти го спаси от зло;ако той вярваше,ти би го утешил.Прости на онези,които са го направили невярващ,понеже ти го накара да се разкае;прости на всички,които богохулстват!Те никога не са те видели,без съмнение,когато са били в отчаяние.Човешките радости са смешни,те досаждат без съжаление;О,Христе!Щастливите на този свят мислят,че не ще имат никога нужда от тебе!Прости;когато гордостта им те оскърбява,техните сълзи ще ги възвърнат към тебе рано или късно;съжали ги,загдето си мислят,че са на завет от бурите и загдето,за да дойдат при тебе,ще имат нужда от жестоките уроци на нещастието.Нашата мъдрост и нашият скептицизъм са в ръцете ни големи детски играчки;прости ни,че сме мечтали да бъдем неблагочестиви,ти,който си се усмихвал на Голгота.От всичките наши низости,от всичките ни суети,най-лошата е,че се опитват да се забравят.Ала ти виждаш,това са само сенки,които един твой поглед кара да паднат.Ти сам не беше ли човек?Мъката те направи Бог;един инструмент за мъчене ти послужи да се възкачиш на небето и те отнесе с отворени ръце в обятията на твоя прославен баща;и нас също така мъката ни води при тебе,както тя те заведе при твоя баща;ние идем увенчани с тръни,да сведем глава пред твоя образ;ние се докосваме до твоите кървави нозе също с окървавени ръце и ти страда като мъченик,за да бъдеш обичан от нещастните.
Първите лъчи на зората започнаха да се показват;всичко се събуждаше малко по малко и въздухът се изпълваше с далечен и неясен шум.Слаб,изтощен от умора,напусках Бригита за да си отпочина малко.Когато излизах,една рокля захвърлена върху един от фотьойлите,се плъзна на земята покрай мене и падна от нея някаква сгъната хартия.Аз я взех;то беше писмо и познах ръката на Бригита.Пликът не беше разпечатан,отворих и прочетох следното:
"23 декември,18..
Когато получите това писмо аз ще бъда делече от вас,а може и да не го получите никога.Моята съдба е свързана с тази на човек,за когото съм пожертвала всичко;да живее без мене му е невъзможно и ще се опитам да умра за него.Аз ви обичам,сбогом,съжалете ни."
Обърнах хартията,след като я прочетох и видях на адреса:
"За господин Анри Шмит,в Н***,poste restante."