Хайде, сега теб да убеждавам...

Би трябвало много добре да знаеш, че не можеш да отговаряш за никого, освен за себе си. И дали можеш да простиш... хъм... винаги можеш. Въпросът е в това дали искаш да простиш. И защо искаш.
Да преценяваш дали другият е качествен или некачествен - първо, много е субективно и второ, търсиш си "оправдание". Някой може да е качествен за теб - и да е боклук за всички останали... всичко зависи само от собственото ти отношение към него. А оправданието е вид бягство от отговорност за това, че си простила. Демек, ако другият се издъни отново... миии... той не струва, явно, пък ти си била толкова наивна, че да се подлъжеш, примерно.
Когато аз държа на някого, в моите очи "качеството" няма никакво значение. По простата причина, че - щом държа на него - приемам го, какъвто е. С всичко, което го прави точно този конкретен човек. И, в общи линии, старая се да не награбя тутак си чука и длетото, за да го променя, както ще ми е по-удобно на мен...
Когато аз прощавам на някого, много ясно осъзнавам, че болката и обидата са в нараненото ми его - а не в същността ми. И от егото си едва ли някога бих простила, но от същността си винаги мога да простя. Отново с ясното съзнание, че това е само мой личен избор - зависи изцяло от това какво е отношението ми към човека. Ако съм го ползвала за украшение на егото си, ами, няма да простя. Но ако същността ми го обича - прощавам.
Пак казвам, няма значение какъв е този човек и какво е направил - изборът да простя или не си е само мой.
Е, да... поемам си и риска по някое време пак да се чудя да простя или не... Ама, какво да се прави - професия...
Но, честно казано, вярвам в това, че - ако веднъж съм простила за нещо - втори път ще прощавам за нещо друго. Т.е., първата ситуация повече не възниква - поне в моите понятия. Възникне ли повторно... хъм... вероятно не съм я простила и първия път...
За мен целият проблем е в това да се споразумея със себе си къде точно свършва егото ми...

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...