|
- Тихо е...
Мълча.
- Чувам печката...
- Аз мислите не мога да си чуя.
- Печката е по-лесна за чуване.
- Нима? - попитах аз уж заинтересовано.
- Ами бръмченето на реотаните, ако се напънеш ще го чуеш, а с мислите...поне аз...Абе, нещата стоят по друг начин!!! - каза сякаш ядосано на себе си. Нетипично за него.
- Дай шапката - реших да сменя темата, която стана твърде сложна за след няколко питиета.
- Не може!!! Талисман е.
- Добре, пази си я тогава! Нека ти носи щастие като талисман и да те пази от уруки!!! - усетих, че повишавам тон без да искам, а може би съвсем умишлено.
Съдържателят на барчето се извърна и погледна към нас, които незнайно защо в неделя в 20:30 бяхме единствени в заведението, дори музика нямаше. Върнах му погледа и той зашумоля разсеяно зад бара, но не изигра добре цялата тази незаинтересованост, която демонстрира.
А моята компания мълчеше и явно слушаше печката, която по неизвестни причини беше сложена до масата.
- Проблемът "шапка" ли обмисляш? - попитах заядливо
- Не.
- Картко, точно и ясно "не"??? Това ли само?
- Само...
Мълчание. Тягостно, безцветно, лепкаво, наслояващо се мълчание. Чак се опитах да чудя печката, колкото и абсурдно да звучи.
Извадих нервно мобилния си от джоба и с ужас разбрах, че са минали по-малко от 5 минути, а мислех, че са часове.
- Пий и да си ходим. - сухият му тон ме подразни.
- Тръгваме.
Загасих недопушената цигара, прибрах всичко набързо и се изправих.
- Къде ще идем?
- Аз лично се прибирам, за теб незнам. Прави каквото искаш.
- Ядосана си. Защо?
- Не съм! В добро нстроение съм! Усмихната съм! Стига си ме тормозил!
- Кажи какво става. - равният тон ме жегна,... незнам би трявбало вече да съм му свикнала.
- На мен лично - нищо. Може да е 'щото си нямам шапка талисман.
- Ти нямаш нужда от талисман...
Започнах да омеквам. Замислих се от какво имам всъщност нужда. Като по команда отново седнахме.Запалих циагара. Всъщност исках шапка талисман. Всички си имат талисмани, само аз си нямам. И какво ще ми носи щастие? Какво ще си пазя? Какво ще е само мое? Блях.
- Имам нужда от шапка талисман! - казах ядосано, обвинително, искащо.
- Защо ти е? - попита ме той някак изумен от от мен.
- Ами за да си я пазя, за да си я имам, за да се грижа з талисмана си, за да не го давам...като теб.
- Ами ако я изгубиш? ... само ще се ядоваш.
- Поне ще си струва, нали?
Отпи от чашата. Запали цигара и ме загледа усмихвайки се. По онзи неговия си начин - мълчаливо и все пак някак натрапчиво.
Всъщност ние сме идеалната компания. Той почти не говори, аз пък не мога да мълча. Той е спокоен, кротък, уравновесен. Аз пълната противположност. Той пести емоции, аз ги разхвърлям около себе си. Имаме си традиция. Винаги в неделя вечер в 7, синята кола спира пред вкъщи, получавам съобщение с текст "чакам те", аз вече съм готова и слизам. Ходим в едно и също заведение. Там съм само в неговата копмания, той в моята също. Никога не бих се сетила да отида в барчето на музикантите без него. Стоим и си мълчим с усмивки. Тишината носи нашите имена, нашите усещания, нашите емоции. И така без думи споделяме всичко. Но тази вечер тишината беше блуткава, не беше наситена, не беше заредена. Може би аз, може би той, може би двамата...
...Минаха около 15 минути и отново решихме да си ходим. Мълчаливи, безизразни, отегчени от традиционната неделя вечер.
- Да останем за още по цигара? - предложих аз - пуши ми се нещо...
- Да останем. - Погледна в кутията си - нямаше цигари, огледнахме в моята - там също.
- Е, няма да е...
- Другата неделя... - каза с онзи неговия си глас, с лека насмешка, играеща по думите.
Станах и без нищо да кажа тръгнах преди него. Така стигнахме колата, после вътре, после познтия диск на Ред Хот, после светофара, после сви в малката уличка, след това към вкъщи. Спря пред блока, казахме си чао, аз слязох и му се усмихнх някак на сила. Той обърна колата, аз отключвах входа, когато чух клаксон и фаровете ме осветиха. Вдигнах рамене въпросително, а си помислих с досада "Какво ли пак се сети". Вратата на шофьора се отвори, той се подаде с идиотска физиономия и пита с усмихнат глас:
- Ей, държиш ли здраво?! - след това свали шапката и я хвърли към мен.
- Защо ми е? - попитах с изненада, възхищение и благодарност, но вече знаех отговора.
- За да я пазиш и тя да те пази...Ъъъъ как беше? - от уруки, май?
След това влезе в колата, не изача дори да кажа "благодаря" и потегли, а аз все си мисля, че видя усмивката ми, отразена в огледалото за обратно виждане и нужда от думи отново няма...
...да се разположиш удобно в невъзможното...
|
Шапката талисман