|
.....най-дългата нощ, откакто светът се е пробудил. Тогава несъществуващите магьосници се вселяват е порите на въздуха, тогава заедно с тях се връщат всички забравени мечти и те целуват по слепоочията, отмята косата и галят челото ти. Тогава дъжд се изсипва, а мъглата крадешком се промъква зад него и на сутринта никой няма да може да я изгони обратно.
Не мърдай- този измислен свят е толкова крехък, само едно непредпазливо движение и ще прогониш мечтите и тогава светът този зад прозореца, ще оголее. Бавно шумолят минутите, отдалечавайки се, без да знаят кой ги е родил и къде отиват. Каква жестокост от страна на природата-на всяка минута и е писано да живее точно една минута. Не повече. За какво мечтаеш?
За минутите,които са още късчета нероден живот, за да се върнат и онези, които лекомислено изпускаме.За всичко. За това, колко хубаво би било да заобичам древните, но изглежда нямам сили. И за онази кръв, в която се намирам и аз.
Въздухът в стаята постепенно изтънява и става все по-прозрачен. Това наистина е най-дългата нощ, а има и мъгла.
Идва денят. Уж различен, а си е все същият. Ден в който всичките ти постъпки, ще бъдат грижливо проверявани и оценявани. Така и трябва,защото никой няма, да знае, какво представляваш, преди да е хвърлил един поглед върху оценките от всякакъв вид. Светът е обхванатот оценъчна страст, като,че ли точно утре по обяд всички ще се обезценим и затова всеки бърза да запише своята оценка. Колко струваш? Всяко нещо си има цена.А аз пиша за всичко онова и всичко товаот мечтите,които са по-неясни от мен саматано изразяват нещо,което няма да е нито древното бъдеще, нито пък преводът на онова минало,коетони интересува само ,защото си е отишло.Винаги миналото има предимство пред ред други неща. Настоящето?То е такова каквото е, а от него зависи това,което е в бъдещето,нещата са толкова свързани. Пиша и за онова което някога съм имала,а то е твърде малко. Дъждът, мъглата през най-дългата нощ, завръщането на магьосниците от приказките с които съм заспивала и на Баба Яга, от която ако искате да знаете никога не ме е било страх. Пиша за това, което е бил светът ,тогава когато в него имаше приказки и за това, което е сега. За оценката,за малкото щастие, което притежавах с моята нош и моят ден, онзи свят който усещах с тялото и си и вътрешността му.
Моето малко свило се от страх парченце щастие, което някой просто бе забравил да ми вземе, да му лепне етикет и да го сложи на сергията.
Пиша и за тази недетска изроденост на кафевият ми поглед ,впит в странно миришещият на недокосвано бял лист....
Докога......незнам......
Bad girl.....
|
Това трябва да е.....