Пролетта се събужда.
Вчера минавах покрай нашата пейка... там седяха други две патици и се кикотеха на нещо... Кофти е, че те няма. Липсваш ми.

Когато...

Пишех стихове,
когато ми се струваше, че не стъпвам по земята,
когато всеки ден очаквах да ми се случи
нещо странно, небивало, сладко-тръпчиво,
когато тялото ми звучеше с водни и птичи гласове,
когато любовта пламтеше трескаво в мен
и аз светех като запален фенер в тъмнината;
пишех, когато ноктите ми посиняваха
от отровата на ревността, на предателството,
когато клюмвах - цвете, ъабравено в празна къща,
докато гордостта ме изправи със свистене.
Пишех, когато раздавах царски подаръци,
пишех, когато не исках трохи и празни чаши,
пишех шепнешком,
пишех с прехапан вик...

Сега си отдъхвам, загърната в шала на стареенето.
Не ме тревожат трошливи проекти за бъдещето,
разяждащи амбиции, любови, неизплатени обиди.
Колко е спокойно в тихото, самотното, безýтрешното!
Колко красива е ръката, бяла и суха като хартията,
която все по-трудно, по-безответно, по-упорито
пише и пише... И всяка дума с моя бавен пулс бие,
с моя пресеклив дъх
диша.

Пак тя.

... that nothing can go wrong... when you're in love, what can go wrong...