Едва ли съм най-компетентната, ама мога да ти кажа, че екзистенциализмът както сама си се сетила вече иде от съществувам/ане. Една от теориите е, че започва като течение във философията от датчанина Сьорен Киркегор (аз съм спец по Дания и датски, затова поддържам тази теория). Той пръв използва паяка като символ, прави аналогия между висенето на паяка и собственото си неопределено висящо съществуване и тн. Пише мн интересни трудове, между които "Или-или" и "Дневникът на един прелъстител" , а е живял човекът в края на миналия век, ако не греша. Мн интересно мисли за живота и смъртта, самото му фамилно име в превод означава "гробище". Самите датчани мн не го ценели, въобще е бил изпреварил времето.
Но екзистенциализмът е най-известен като течение в съвременната литература, особено френска, напр. Сартър, Камю, Виан. Аз лично предпочитм Камю. Мисля, че негова беше "Чужденецът", която вдъхновява Кюър за парчето ¤Килинг ън араб¤, нещо не мога да мина на латиница, от Порнографи албума. Самият Сартър говори за Киркегор като вдъхновител на това течение. За друго не се сещам. За някои екз-ма е доста мрачен, но има голяма разлика между отделните представители. Може да подейства и ободряващо - нали за да погледнеш "над" живота, трябва да го видиш в колкото се може по-истински цветове. Може би донякъде е и натурализъм, Виан пък за мене е сюрреализъм.

Май нищо не можах да ти обясня за същината, обаче. Ми нещо като живота като такъв, без фанфари, без разкраски, без особен скрит смисъл, и в същото време човека в центъра на цялата бъркотия, отговорен както за простотията, така и за величието си, макар и безсмислено, щото не знае какво да прави с него. Доколкото за музиката, свързвана с екз-ма, естествено Кюър, всякакъв Уейв, колкото по-дарк, толкоз по-добре. Цвят - черен. Поведение - сдържано. И ще спра до тук, за да не те излъжа за още нещо.

Без коментар