|
Днес изгрев няма да има... облаците, намръщена тълпа, са покрили небето от край до край, а побеснелият вятър се промушва през порлуките, през грохота, през светкавиците и събира спомени...
Капките на дъжда, брулят листата, оголват дърветата... събарят остатъците от старото лято, а пълноводните реки, бивши улици, го отнасят на мястото от което няма да се завърне никога.
В малка болнична стая, скрити зад стени и завеси, невидими за никой друг, освен за тях самите се разделят две души... Няма нужда да говорят, онова което могат да кажат никога няма да достигне онова, което няма да си кажат,... защото думите нараняват, но тишината говори...
"Къде, къде отиваш!?"
"Отивам на място, от което няма да се завърна никога..."
"Защо ме оставяш, защо ме убиваш така..."
"Не те убивам, аз ти подарявам живот..."
"Моля те, остави ме да дойда с теб!"
"Не... не мога... животът е даден за да се изживее до край..."
"Вземи моя живот тогава..."
"Твоят живот може да бъде изживян само от теб... само от теб..."
"...."
В малка болнична стая, скрита зад стени и завеси, невидима за никой друг... боли една душа. Не оплаква, не издава дори стон... защото тишината говори... Само от очите й капят спомени...
***
Днес... облаците бягат надалече, подгонени от побеснелият вятър, а от грохота на светкавиците е останало само ехото. Една душа е приседнала до малък гроб, залостена порта към мястото от което никой никога няма да се завърне... Облаците са избягали, на изток зазорява... Новият ден започва с една усмивка...
asamus ad rinos, 2002
Редактирано от ¤ asamus ergin ¤ на 22.11.02 07:52.
|
Усмивка
Усмивка
