Едно е безспорно: най-добре е изобщо да не се стига до ситуация на изясняване. Определено поддържам схващането за само-отговорността. И ми се струва, че в мига, в който дам ухо на реплика за приятел, вече прехвърлям отговорността върху "репликиращия"...
"Ама той/ тя каза така..." - и аз имам само пасивната роля на приемащия реплики всякакви. А пасивните роли просто не са писани за мен...

Казваш, човекът да се "защити"... Има въпроси, на които невероятно трудно се отговаря само с "да" или "не"... Пример - в "Карлсон, който живее на покрива".
По памет: Ти вчера пак ли изпи всичкият алкохол?
Отговор "да" - без коментар...
Отговор "не" - вчера не, всичкият не или какво?!?
В такава ситуация всяко "защитаване" на себе си звучи като "оправдаване" на себе си - чакай да ти кажа защо/ ама аз не съм/ ама друго имах предвид/ не са ме разбрали... Тъпо е. Да подминеш с мълчание обаче също не върви - губиш човека. Сложен казус...

"Какво трябва да направи човек, когато някой използвайки уж логиката достига до изводи, които абсолютно опетняват човека и хвърля тези изводи в лицето като обвинение и като присъда?"... Ако е случаен този с "изводите" - защо да ме е грижа?!? Да си живее... някъде там... не ми пречи. Ако се опитва да живее "тук" - ами, няма да е за дълго... :))) Ако все пак става дума за приятел - наистина бих се замислила що за "приятел" е той/ тя... Не, че съвсем няма да се тръшкам... Но ще ми мине. Все някога.

Аз съм трийсет угарки на нощ.
Аз съм разрошен перчем.