Когато виртуалното познанство премине в реално и в приятелство - няма начин да не видиш истинската същност на всеки. Преди всичко, аз не мисля, че всеки е тук с друга своя същност. Вероятно има някакви разлики в поведението, но чак за друга същност, се надявам, че може да се говори за много малко хора.

За споделянето... не знам, от една страна може и да се споделя повече тук. Лично аз съм го правила, когато ми е било много нужно или натежало от нещо, като или съм пускала някъде тема по клубовете нерегистрирана или с някой, който отдавна не ми е само виртуален познат. Това, ако няма наоколо някой от реалното, с който мога да говоря или ако е излишно да го товаря с проблем, който е да речем стар, но точно в момента много ме измъчва.

Скарването през трети човек - първо, не мисля, че е специфична черта на мрежата. Но второ, тук може да се изгради по-лесно доверие, защото на практика мрежата е лишена от реалната "проверка" на хората, от общуването очи в очи, от нюансите на гласа и жестовете, от поставяне на изпитание на отношенията им и т.н. (единственото изключение са може би самите интрижки, за които говориш).

Ако е възникнало недоразумение между мен и приятел, заради трети човек и този трети е никакъв -- игнора е за третия. Защото за да знае той нещо, което би трябвало да компроментира моя приятел - вероятно го е излъгал, манипулирал и използвал. Ако третия ми е също приятел, но не е в приятелски отношения с първия - тогава изслушвам, питам, което не ми е ясно, опитвам си да си обясня, да си изясня и т.н. После говоря с първия. И преди да го направя, нямам извод. Защото знам колко различно може да звучи една информация, представена от различни хора, най-малкото заради различните способности да пресъздаваме. Ако и тримата сме приятели и възникне недоразумение или са зададе интрижка - се усеща веднага. Или поне навреме. Тогава предпочитам светкавична среща и на тримата, по възможност реална и говорене... докато не се изясни всичко. Може да се караме, да си викаме и т.н., но ТРЯБВА задължително да стигнем до НАШАТА истина, истината, която ще се приеме от тримата. Защото затова сме приятели.

Не вярвам на трето лице. Защото вярвам в приятелите си. Преди всичко, приятелството е доверие. Ако съм готова да се усъмня в приятел, заради някой си, то... как мога да погледна в очите този човек и как мога въобще за нещо да го съдя?! Доверието е това, на което се гради приятелството. Ако не вярвам, ако се съмнявам, че човека отсреща е некоректен, за мен общуването се превръща в някаква тежест, която няма причини да се търпи. Тогава и аз не съм приятел и въобще няма за какво да се сърдя на който и да било. За всеки случай, ако мой приятел повярва на нечия информация... направо избеснявам, боли ме и търся отговори и обяснения. Мога и да се разсърдя. Това е много обидно и болно.

Да ме е предал близък - на това вярвам, само ако близкия ми го каже. И ми го обясни. Ако си има причини да го прави - тъжно, но явно приятелството ни няма да го бъде (особено, ако причините са в мен, а не зависят от външни обстоятелства например). Ако няма и го направи -- отново е много тъжно. И пак няма приятелство.

Към третото лице реагирам различно. Зависи от мнението, което имам за него преди. Ако то е било добро, може да се поинтересувам за причините. Понякога живота ни кара да правим странни неща. Тогава просто запомням случая и игнорирам човека. Мога да го запомня и никога да не го игнорирам. При всички случаи, този човек не се доближава никога повече до мен.

Та така... Не знам дали успях да отговоря на всички въпроси.. много са и страшно много зависят от конкретните обстоятелства и хора. Но има и общо - човекът, вестител на "истината" -- е човек, на когото не бих се доверила никога.

И правя разлика между "да повярвам" и "доверя"...

Звездите са осветени, за да може... ама не всеки може:-)