"Тежък е кръста на Славата" - въздъхна Елия и скромно погледна надолу от Олимп...
"Какво виждаш...има ли нещо интересно...глъч дочувам?" - попита я друга млада Богиня ...
"Суетня!" - отговори Елия прозявайки се - "И човешка Суета..."
"От Векове е така... все едно и също..." - Младата Богиня стояща прекалено близо до Елия, за да се приема като прилично дори на Олимп, докосна с дъха си лицето И...
Нейното...
Повей на ветрец разлюля къдрите й с цвят на пожар... и очакването й полетя към низините... Хората го усетиха... това беше повея на Пролетта и Желанието... на Любовта и Отчаянието... на Красотата и Познанието...
"Ела" - каза тя... "Хората са толкова заети...! Опознават празни думички! Кариера, Богатство, Власт... Ние ги имаме и те ги искат... Но понеже са хора не се досещат, че Божествени ни прави Любовта и Нежноста... Съпричастноста и Споделеноста..."

На Олимп е трудно... и високо... и искат и очакват от теб... но там има едно момиче с къдрици като пожар, с очи като пролетна мълния... с тяло като морска пяна... с глас като ромон на поточе и шепот на листа... с ласка като сутрешния бриз... и мирис на Амбра...
И това момиче винаги прави от тази, която се докосне до нейния Свят Богиня...
Защото устните и ваят Сила...
"Защо всичко свършва толкова бързо?".... мислеше си Елия, докато надменно следеше пъпленето на човешките мравки в низините...
Вятъра довя до нея възмущение и завист, упреци и закани...
Елия се усмихна и загърби човешките Неща...
Тя си имаше своята Вечност...
Спомена за едно момиче, което я накара да се чувства Богиня...
И беше обречена на Вечност именно от този Спомен...
- Вие не можете да разберете какво значи да знаеш Всичко... Да знаеш Всичко означава, да знаеш това, което Обичаш...
Суетнята долу продължаваше да бъде досадно непрестанна...
И необходима за Елия...
Като критерий...