|
Боли ме без теб. Можеш ли, да разбереш болката ми? Онази, най - голямата - Че Те Няма. И целия свят, пречупен през Твоето отсъствие, загубва смисъла си. Защото Ти си смисъла на всичко. И на красивото и на грозното. И на истинското и на фалшивото. И на чувството и на мисълта. Твоето име, единствено взривява тишината, в която умира сърцето ми. Онази тишина, от голямото празно, на вика, който всеки път премълчава себе си, за да не стопи света, с грохота от толкова премълчани " Обичам те ". Винаги за Теб. Само за Теб. Но ти не ми повярва, може би. И си тръгна. А времето отдалечи нещата. Пространството ги направи нелепи. Единствено сърцето ги съхрани. Моето сърце...
Така се страхувам, че някога отново ще се срещнем. За да се разминем чужди. И в онзи миг, на сблъсъка - копнежа ми, ще се превърне в пепел. А огъня е горял, подклаждан от далечността. И онези думи, ще прозвучат фалшиво. В онзи миг. На проверка. Който ще назове присъдата...
Това беше, просто прелюдия, към въпроса, който искам да ви задам... :-)
Къде е границата между любовта, като такава и усещането за любов, което е самозаблуда, пречупено през онова Няма я / го, във времето? Адски объркано го казах, ще опитам по друг начин.
Когато някой си отиде от нас - как да разберем, че любовта ни е истинска, а не само далечността и отсъствието, подхранват в нас илюзията за нея?..
Не съм сигурна, че успях да го формулирам правилно, затова приемам всякакви интерпретации и отговори. :-)
|
Къде е границата?
