XXXIX Краят на края

Ако си въоръжа окото, ще има жертви.
...


VII. Здравей, Мария!
...
Оня ден си говорихме с Юлия и Петя, в компанията ни присъстваше един младеж на 22, срам ме е, но ще си призная, той ми се пада сегашното гадже (не за дълго, само отлагам екзекуцията, смятам да е тия дни). Нещо стана въпрос за покушението над Папата през 80-те, за нашия Сергей Антонов, когото бяха въвлекли в този акт, вече ти е ясно как скачахме от тема в тема...
Младежът мълча, мълча, беше му скучно, накрая попита кой е тоя, дето го говорим. Обяснихме му. Не беше чувал. После Юлето се надигна от възглавницата (пак беше болна), косата й беше застанала в невероятна форма, безумно смешна, аз й казах: "Юле, аз искам да те помня все така!" После Петя викна: :Той, Димчо Дебелянов, за Юлето си ги е писал това стихотворение, само като си я е видял и му е хрумнало"... И пак много се смяхме, а младецът гледаше с едни ококорени, красиви сини очи и ни се чудеше какво пък толкова се смеем...
"Две хубави очи, душата на дете"... Яворов пък това за моя младеж го е писал, ама ей го на, той май не ще да си го прочете... Направо си го попитахме, чел ли е тези класици на бългасрката литература, той каза, че не. "Боже, колко мъка има оп тоя свят, Боже..."Е, добре бе, какво пише в днешните учебници по литература, поинстересувах се аз. А той ми отговори "Ако си мислиш, че някога съм влизал в час по литература... най-много 2-3 пъти".
Гилотина, Марийо! Не може така.
...

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...