"Вие, които прекрачвате тоз праг
надежда всяка тука оставете"

"Ах, няма мъка по голяма,
да спомняме щастливите си дни
в нещастие"

В такава тема, няма как да не се сетя за Данте. Човек познава адът, тогава когато познава рая. Познанието ни за нещата идва от способността ни за съизмерваме полюсните понятия. И тогава, когато най искаме да се измъкнем от някой ад, съзнанието ни прави лоша услуга и ни препраща там където и когато ни е било най-хубаво. И ни връща непрекъснато и непрекъснато и нещата "кристализират", както казва един мислител. Така усещаме по осезателно това което е, когато сме в някой ад. Казват, че за да преодолееш болката трябвало да я разбереш, но точно тогава сме лишени от обективност за себе си. И колкото и да се вглеждаме и да търсим, този поглед е съсредоточен и насочен не в това, което гледа, а някъде другаде незнайно къде, а може би в собственото ни отсъствие и сигурно е вярно както се казва, че адът е да отсъстваш от себе си , за себе си, знам ли. Потъваме в субективизъм и си казваме "ако някой ме попиташе за това щях да дам правилен отговор, но за себе си не можем". Софистиката се е родила, когато човека е натрупал достатъчно знания за действителността и тогава е обърнал поглед към себе си, за да се познае. Това е началото и на субективизма и релативизма. "Човекът е мярка за всички неща", истината, такава каквато човек я възприема е абсолютната истина, лишена от обективност. Отплеснах се малко, но ставаше дума за спомените, за раните, за белезите, аз лично не вярвам, че могат да са хубави. Но други ще кажат друго. Пък и нали всички мнения били истинни пак според софистите, така че обобщавайки сигурно наистина, истината е някъде по средата. Въпроса е да не отсъстваме. А и много зависи за какъв точно ад говорим.

Поздрави ти:)