Преди не чак толкова много време, една сутрин отворих очи, въобразявайки си, че се разбуждам, и записах нещо. По-късно видях, че е това:

НЕУДОБСТВО
Как да си завържа връзките?
Всеки път, когато извадя
ръцете си
от джобовете – политам.
Всеки път, когато
поискам да отхапя поне малко
от тази приказка,
някой ми обяснява, че не е истинска.
Преструвам се и
ръкомахам.
Нарочно или
без да искам.


ЕПИЛОГ

Искам да се потопя в една приказка, която някой е забравил да нарече “моя”. Искам да е почти такава: много гладка, спокойна, проходима, непрекъсната, възможна... Искам да си предстоя, да се налучквам и да пропусна да заприличам на онова хлапе, повлякло след себе си сянката на отдавна падналото си хвърчило. Искам да проверя дали ще поискам да се нагодя към тази приказка, да й потърся име, да я приема, преразкажа или прогоня. Искам, но няма да я нарека “моя”.



П.П.
Много отдавна запомних това отнякъде:
“Човек трябва да вярва не на приказки,
а на разказването им.”