Някои дни ми се иска да ги няма.. Дните, в които сме толкова далеч една от друга.. Когато се чувствам сама, неразбирана от никого, нежелана, необичана... Светът е черно кълбо, хората по улиците са грозни, смехът им - фалшив, музиката - отчайващо депресираща, аз - уморена, отегчена и тъжна... Тогава търся утеха в нищото, мечтая за старата лоша фея,
която може да ме дари със сън, достатъчно дълъг, че да заличи всички бразди... по сърцето... и по твоето...
Но тогава вярвам, че тези дни ни помагат да стигнем по-бързо и по-близо една до друга, до всички красиви и не до там кътчета на душите си. Тогава любовта ми прилича на дълга червена роза и за да стигнем до цвета и до истинския й аромат сме длъжни като алпинисти да преминем през всички листенца и бодли - бавно и заедно. Няма обезопасяващи въжета. Имаме само себе си. Всъщност това никак не е малко:-)

Сега си спомням еднин стих, намерен някъде:
...И нека съм ангел,
дете и измамница -
жестока и нежна,
добра и себична...
Обичай ме -
зло, безнадеждно, безпаметно -
напук на самия живот
ме обичай...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите