Да поразсъждаваме още малко над дълга. Когато големи правителства емитират дълг на финансовите пазари, те всъщност създават възможност за капиталови инвестиции за парите на хората. Иначе няма гаранция, че тези спестени пари ще продължават да се влагат в инвестиции от същия крупен мащаб с дългосрочна предвидимост. Разбира се, частният свят също може да създава възможности за инвестиции, но първо те може да са доста по-волатилни и освен това допълнителните пътища за вложение никога не пречат.

Сега, ако дадена страна емитира валута Х и нейният дълг е в тази единица, то правителството може 100% да прехвърли тежестта на дълга върху народа или върху онези, които държат големи обеми от нейната валута чрез едно бъдещо печатане на пари и инфлация (изплащайки дълга с напечатаните пари). В този случай дългът ще се явява потенциал за бъдеща инфлация, която засега просто не се реализира (онези, които получат първи напечатаните пари, сред тях и спестителите на банките кредиторки, ще се ползват от предимството първи да закупят нещо с тях, преди цените да са се придвижили нагоре). Случаят е по-различен, когато страната е задлъжняла в чужда валута Y, когато валутата й е гарантирана със златно покритие (което обаче може да бъде отменено, както видяхме), или когато независим орган контролира емитирането (но след като златният стандарт може да падне, то и това може да се окаже не толкова гарантирано).

Възможността за бъдеща инфлация (не казваме хиперинфлация) води до желанието всеки по-бързо да си инвестира или употреби наличните пари под страха от по-нататъшното им постепенно обезценяване. Това пък стимулира икономическия оборот и развитие. Най-големите играчи, от типа на чужди правителства или големи банки, които разполагат със значителни резерви от валутата Х, спазват и обратната политика, когато не искат да предизвикат прекалено висока местна инфлация или инфлация на цените на световните ресурси, което би било контрапродуктивно за тях самите, или пък не искат да предизвикат формирането на балони. Същото може да е валидно и за корпорациите, защото макар отделната корпорация да е прекалено малък играч, то ако всички корпорации си синхронизират поведението, то те могат да ограничат "прегряването" на харченето, с цел това да не стане контрапродуктивно за всички, и в резултат могат да стоят със значителни количества наличен кеш, стига и другите корпорации да правят същото. Тука има и други особености за компаниите на публичната борса, при които кешът може да е нужен за париране на опити за завладяване на компанията или за контрол на цените и възможно обратно изкупуване на акциите. Ако правителството нагнети инфлацията, то дали това ще доведе до увеличаване на заплатите на работниците - това не е сигурно, доколкото вместо това корпорациите могат да направят вложения в капиталово обезпечение или дори да пренасочат парите си в дългосрочни инвестиции през финансовите пазари (като недвижимости, ресурси, инвестиране в други корпорации) и също така да ги използват за сливания с по-малки или по-големи конкуренти от бранша. Все пак, по косвен начин, раздвижването на тези пари значи, че някаква част от тях ще се насочи по засилен начин към благосъстоянието на работната ръка, стига след това тя да може да вземе качествени (навременни, правилни) решения за употребата на паричния ресурс. Всичко това разбира се може да стане не под инфлационен натиск, а когато големите кешови наличности на корпорациите сами им напомнят за нуждата от тяхното диверсифициране и активиране.