Каде е границата между общуването и лицемерието? Имаш нормален разговор:


-Здрасти, намерил съм си много хубава музика! (1)
( "Не слушаме еднаква музика, няма особен смисъл да говорим за това")

-Хмм... Каква? (2)
("Уфф! Пак се започва, сега трябва да слушам за музика която не ме нтересува :( уфф...")

-Абе трябва да чуеш!(1)
("Ще му дам да чуе нещо... може да не му хареса... абе изключено ама нека да се намираме на приказка... абе какво ли ме интересува")

-Ами дай...! (2)
("Еее сега ще има да ме разпитва - хареса ли ти? Що не ти хареса? Баси работата :(")



В Този случай и двамата проявяват лицемерие, но погледнато без "мислите им" (които са в скобите) всичко изглежда нормално! Е понякога този разговор изглежда и е напълно лишен от лицемерие, но двамата събеседници намират другия за лицемерен:

-Здрасти, намерил съм си много хубава музика! (1)
( "Предишният път ми каза, че нещо му е харесало, ама така и не видях да го пуска никога")

-Хмм... Каква? (2)
("???")

-Абе трябва да чуеш!(1)
("Това е абсурд, той не може да слуша такива работи")

-Ами дай...! (2)
("Трябвало да чуя... Не може просто да ми каже какво предствлява, ами все изкарва, че това което слуша е неповторимо и необяснимо - това е неговият изтънчен вкус!")

Лицемерие или просто погрешно тълкуване. Лицемерие от едната страна или прекалена наивност от другата? Може ли да съм си "заслужил" лицемерието от страна на другите? Лицемерие или благородна лъжа?
Обект на друг разговор е какво е приателство? Има ли го? А лицемерие в приятелството не може да има защото се губи причиноследствената връзка или по-точно се пропуска причината която е породила лицемерието, а само по себе си приятелството е изчезнало в следствие на причините породили лицемерието!
Лицемерието е нещо което има много по-дълбоки корени и наистина да му се отдава значение е същото, както да отдаваш значение, че някой е пръднал, а той да се е насрал