Наистина е страдание.Това са процеси,които сигурно може да се контролират,но поне аз не успявам.Мисля,че съм достатъчно критична към себе си,за да си дам сметка какво точно ми е /защото съм с медецинско образование и се бях диагностицирала преди да отида на психиатър/ и да отида при точния специалист.За тази една година изпих кофи с лекарства,без особен ефект.Най малкото което искам е да пия илачи.Но явно,че трябва.За много други неща съм доста борбена,отстоявам своето и вървя напред,но за зравето си нямам обяснение защо развих тази фобия.Хич не ми се ще никой да ме съжалява,не търся това,а и никой не ме съжалява,защото дори и най-близките ми чак след 6м.научиха от какво точно се опасявам.А и сега гледам да не говоря,просто си седя,мълча и нямам настроение....