|
(съчинение; май не се получи, очаквам редакции)
Животът ми е постоянен и непрогледен мрак. Сензорите вградени в маската правеха детайлите отчайващо ясни – леките пукнатини по фибро-стъклото на совалката, петното от кафе на дежурния офицер, което бе изпрано и не се забелязваше от останалите, малките прашинки, които се виеха по коридорите от завихрянето на пелерината ми - но в душата ми винаги щеше да е мрак.
От момента, в който се бях превърнал във получовек-полумашина, продавайки душата си на императора, аз наистина бях замръзнал в тъмнината. Тялото ми играеше ролята на пълнеж на костюма. Огромните бутони на гърдите ми караха всеки, погледнал ме за първи път, да прави асоциации с таблото за управление на кораба му, но истината беше, че това бяха замаскирани контейнери за онези химични вещества, които не позволяваха на кожата ми да окапе. Сложната система на костюма ги извличаше от въздуха колкото и малко количество да бяха, складираше ги и ги използваше за да поддържа… мен. Дори една молекула кислород бе способна да превърне кожата ми в гниеща плът там, където имаше съприкосновение, затова си позволявах да сваля маската само в яйцето (така наричаха зад гърба ми животоподдържащата ми система), където сместа от газове беше достатъчно наситена.
Самият аз също бях замръзнал като тялото си – любовта към Падме и омразата към джедаите все още бяха силни и страстни както в момента на нечовешката болка на трансформацията.
Бойната станция спеше. По командните пунктове беше останал само дежурния персонал, който с треперене очакваше тъмния лорд да си легне. Жалките създания, които бяха оставили семействата си за да служат на императора, потръпваха и се изпотяваха всеки път когато ме чуеха.
Иронията беше, че аз не можех да спя като тези низши създания – единствената ми почивка бе в креслото. В момента, в който се облягах и си позволях да затворя слабите си и почти слепи очи, картини от предния ми живот излизаха от потайните кътчета на мозъка ми и атакуваха безмилостно съзнанието ми.
Когато бях Анакин, всичките ми мисли бях обърнати към славата на джедай. Запазването на мира беше основна цел в по-голямата част от младостта ми, бях силен, непреклонен и…добър. Имах само смътни представи от онези дни, мрачни спомени, които избледняваха повече с всяка изминала година. Помнех майка си най-ясно и все още чувствах парещата болка, когато си мислех за обезобразеното й лице. Спомних си смътно колко много тя мразеше бъдещето, към което аз препусках, горящ от нетърпение да бъда велик джедай, но въпреки всичко ме обичаше.
Освен любовта на майка ми, имаше друга любов, МОЯТА любов. Любовта, която изпитвах към Падме, бе дошла по чист и невинен начин, начин, който никога нямаше да избледнее в спомените ми.
Бавно, поех дълбоко дъх, после още веднъж, позволявайки на спомените да ме
разкъсат като опустошителен огън.
Исках да можех да й кажа колко много съжалявах. Исках да й кажа, че съжалявам за всичките глупави грешки, които бях направил. Исках да й кажа, че съжалявам за никога не свършващия ми егоизъм да бъда около нея, да бъда част от живота й. Исках да й кажа, че съжалявам също, че бях чудовището, което бе избрано от съдбата да сложи край на живота й.
Аз бях чудовище. Всички ме виждаха такъв – черен и зъл, как можеше тя да ме види като нещо друго, ако беше жива? Ако беше жива и ме видеше в какво съм се превърнал … щеше ли да ме обича пак? Щеше ли да позволи на ръцете ми да обвият крехкото й тяло? Щях ли да имам позволението да я утешавам както често правех преди, щях ли да я придърпвам плътно към гърдите си без да избяга с писъци от мен?
В спомените си все още виждам как поставям ръката си под брадичката й, играя си с тежката завеса на косата докато попивам свенливия й поглед, проследявам формата на устните й с пръстите си. Нежните и топли устни на Падме изпълниха взора ми, докоснаха моите, бедрата й отново ме обгърнаха.
Могъщо.
Видях очите й отново изпълнени с доверие, доверие което аз предадох, доверие, което разруших с един замах там, на платформата! Казах й, че мога да се справя, казах й да ме чака, но кога въобще тя бе правила това, за което я моля? Кога въобще стоеше на безопасно място?
Когато споменът ме отнесе - напълно ясен и толкова жив, сякаш бях отново там - почувствах същата убийствена омраза да преминава през тялото ми.
Оби Уан! Желаех смъртта му толкова свирепо, че нуждата ми от нея звънеше в главата ми, замъгляваше още повече слабите ми очи и извикваше метален вкус върху езика ми. Трябваше да го убия. Исках го мъртъв. Имах нужда той да е мъртъв. Той и всички джедаи, които се бяха изправили срещу любовта ми към Падме, всички, които не позволяваха да я обичам, всички, които ми забраняваха да бъда с нея. Мразех ги, толкова ги мразех, че бях посветил жалкото си съществуване за да ги премахна.
Челюстта ми се стегна, само да мисля за това почти ме издърпа от креслото жадуващ да размажа всички и всичко около себе си.
И сина си мразех.Мразех го, че цели 9 месеца делях Падме с него, слушал бе гласа й ежеминутно, радвал се да споделя тялото й, докато аз – нейната любов – я виждах толкова рядко зает да се бия на страната на тези, които ми забраняваха да я обичам. Мразех го, затова, че последната й усмивка е била за него, мразех го, че той е бил последното, което са видели очите й, мразех го, че бе добър като нея.
Надигащата се омраза избухна отново в адска ярост.
|
Вейдър
