то това са различни историики.....ето и останалите две...




Епизод 5: Дай-Пицата отвръща на удара
Вейдър отново го мъчеше артрита, но напук на това той реши да се поразходи малко из Корусант. Облече се (т.е. сложи си пелерината, останалите неща така или иначе не можеше да махне лесно), и се качи на своя любим TIE Advanced X1, останал му като скъп спомен от разрушаването на първата Звезда на смъртта.
След като похвърка насам-натам, изведнъж радара му засече неизвестен сигнал. Вейдър се насочи към него, и видя един младеж да се носи с бясна скорост из въздуха. Приличаше му на тъмен джедай, или поне така се беше облякъл, само дето носеше някакви смешни тъмни очила, неизвестно защо. Вейдър натисна ENTER за да изравни скоростта на изтребителя си с неговата, отвори страничното стъкло, и го дръпна вътре с помощта на Силата.
Младежът очевидно остана доста изненадан от този развой на събитията, и само се заоглежда ококорено. Накрая го погледна, и каза:
- Ти Агент ли си ?
- Не, аз съм Дарт Вейдър.
- Дърт какво ?
- Не дърт бе, мухльо - Дарт Вейдър. Дарт е титла. А ти кой си, да го еба ?
- Аз съм Блео. Гонех белия заек, но той бягаше много бързо.
- Момче, да не те е напекло слънцето, какви бели зайци бе ?
- Ма той беше на една пичка на ръката, само татуировка, не истински...
- К'во ?
- Абе аз съм повелителят на Дай-Пицата, и с Пор-фейс и Жминити спасяваме света от тиранията на машините.

Вейдър замислено се почеса по каската. Това момче съвсем явно не беше с всичкия си, но все пак успя да го заинтригува. Звучеше му като приключение, а той отдавна не беше участвал в такова. А и напоследък, на стари години, му се искаше поне за малко да се почувства като в доброто старо време.
- Я ми обясни за какво точно става дума. Ама по-спокойно и с по-кратки думички.
- Ми таковата... те машините ни завладели, лепнали ни по едно етикетче "Варта - по-добрите батерии" (бел. ред. - Това тук не е скрита реклама. Е, поне не е скрита), и ни посадили в едни буркани да правим ток, и същевременно ни пускат разни лайна да ни се въртят в мозъка, така че да си мислим, че живеем в реален свят, докато ние всъщност сме в Дай-Пицата, където има едни такива Агенти - едни пичове с костюми и кабели в ушите, които скачат от тяло в тяло, а ние се движим през телефонните линии, учим кунг-фу през едни дупки в главите, и отвреме навреме ходим по стените. И целта ни е да ги спрем. Разбра ли ме ?
Второто почесване на каската не даде по-добър резултат. Вейдър разбра, че явно си има работа с душевноболен индивид. Е, да, душевноболен индивид, който явно имаше умението да си лети насам-натам, което именно беше подозрителното в цялата история.
- Ок, пич, искаш ли да ти помогна ?
- Ами... не знам... ами ако си Агент ? Под маската ? Може би и ти имаш спираловиден кабел в ухото и слънчеви очила ?
- Това, което наричаш слънчеви очила си имам, ама ми е вградено в каската. А и кабели по мене дал господ. Обаче има една малка подробност - нямам уши, така че явно не съм Агент, поне според твоите критерии. А и ти да не мислиш, че който и да било нормален човек би ходил насам-натам в броня като моята, ако имаше друг избор ?
- Ама не... аз...
- Слушай - отиваме, натръшкваме всички възможни Агенти, и после те оставям да си вършиш работата, става ли ?
- Ми... щом искаш...

Вейдър докара изтребителя до един покрив, посочен му от Блео, и кацна на него. Двамата излязоха, и се вмъкнаха в една врата. Там обаче ги чакаше един човек със сив костюм и кабел в ухото, точно както Блео го беше описал. Дарт Вейдър излезе напред.
- Виждам, че си си довел и приятелче... г-н Андерсън.
- К'ъв си ти бе ?
- Аз съм Агент Смит.
- А аз съм Дарт Вейдър, Лорд на Сит.
- А пък аз съм Блео, повелителят на Дай-Пицата !!! - изпъчи се гордо Блео, поглеждайки иззад рамото на Вейдър.
- Да бе, кретен, знаем - отвърнаха Вейдър и Смит в един глас.
- Ами прощавайте... аз не можах да се сдържа.
- Г-н Вейдър, - церемониално започна Агент Смит - изглежда си нямате представа за какво става въпрос. Човекът зад вас е опасен луд. По погрешка глътна едно червено хапче, което предизвиква изключително силно стомашно разстройство, в следствие на което бедният човек прекара около седмица заключен в тоалетната си. Поради това изгуби ума си, както и обянието си, но придоби странен афинитет към черните дрехи и слънчевите очила. Освен това започна да твърди, че всички живеем в един виртуален свят, наречен "Дай-Пицата", докато всъщност телата ни произвеждат електрическа енергия. Разбира се, беше приет в едно болнично заведение, където хората осъзнаваха мащабите на заблудата му, и се държаха разбиращо към проблемите му. Но той, изглежда, беше успял да осигури бягството си, не без съучастничеството на двама други затворници, и се изплъзна от ръцете ни. Предполагаме, че именно един от тях е внушил тази заблуда в г-н Андерсън. И по-конкретно един афро-американец, наречен Пор-фейс, който мнозина смятат за най-опасния човек на планетата.
- И защо ?
- Ами вижте, това вече не ясно. Според мен той е просто един чернокож с мазна усмивка и лице на пор, както може да се предположи и от името му. Но слуховете са си слухове, и аз не мога да пренебрегна. Докато беше все на свобода, г-н Пор-фейс живееше в канализацията в една стара боклучийска кофа, която беше преустроил в космически кораб или поне той така си мислеше. Дори го беше кръстил... "Неебоклукнегър", ако не се лъжа.
- Да, подозирах аз, че момчето е лудо. Добре де, а ти все пак кой си ? И какъв агент си ?
- Струва ми се, че името ми Ви е подвело, г-н Вейдър. В изблик на странно чувство за хумор бях кръстен от баща си Агент. За съжаление майка ми е била в реанимацията в този момент, поради трудното раждане, и аз съм бил регистриран по този начин. Разбира се, малко след това и баща ми е приет по спешност в болницата поради изключително тежка форма на пребиване с точилка от страна на майка ми, както и осемнадесеткратно падане от първия етаж.
- Осемнайсет ?
- Майка ми беше изключително упорита жена, макар и да не се учеше лесно от грешките си. Баща ми - също. А на въпроса Ви кой съм всъщност, ще отговоря, че съм ръководител на болничното заведение, където г-н Андерсън е на лечение в момента. Макар и да не го осъзнава през по-голямата част от времето и упорито да продължава да се катери по стените в килията си, и след това да скача оттам с надеждата да полети. За съжаление винаги свършва с натъртени задни части на пода.
- Аха, ясно, а как тогава летеше, когато го срещнах ?
- В този факт няма нищо учудващо. В днешно време специалните ефекти са на изключително високо ниво - Холивуд в пълен с нископлатени аниматори и програмисти. Смятам, че това обяснява всичко. И така, г-н Вейдър, ще ми позволите ли да отведа г-н Андерсън, преди да е отлетял пак нанякъде ?
- Ами... да... щом е такава ситуацията - махай ми го от главата. Изглежда и аз само си губя времето.
- В такъв случай, бихте ли тръгнал с мен, г-н Андерсън ?
- Името ми е Блео !!! - изврещя с оцъклен поглед Блео.
- Разбира се, г-н Андерсън. Отново ви предлагам - елате с мен.
- Никога ! Никога няма да се превърна в батерия !

Агент Смит щракна с пръсти и от сенките около тях наизскачаха различни мъже в бели престилки и с размерите и приблизителната форма на гардероби, нахлузиха на Блео една ризка с дълги ръкави, завързаха ги един за друг, след което му завързаха и връзките на обувките една за друга, и започнаха да го извлачват от помещението. В един момент Блео, който до този момент се съпротивляваше неистово, успя да зърне на ръката на един от пазачите татуировка, която изобразяваше двойка бели зайци, които с изключителен възторг се чифтосваха, и рязко се кротна. На устните му се появи усмивка, и той заподскача след пазача.
- Благодаря ви за съдействието, г-н Вейдър. - усмихнато каза Агент Смит.
- Ами, таковата... май няма защо...
- В такъв случай - довиждане.

Вейдър омърлушено се прибра в изтребителя си. Похвърча известно време насам-натам, мислено се закле да не участва повече в такива простотии, и отново си легна в неудобното легло, профилирано специално за неговия костюм. Намести си възглавницата с изрязана в нея вдлъбнатина за каската, и заспа.

Биха се до последния човек а останалите продължиха