Отново губех на карти.
Погледнах към Копо, който се хилеше весело, прибирайки поредната купчина монети, принадлежали само до преди едно раздаване на мен и Пиво. Срещу него се хилеше партньорът му тази вечер на игралната маса – ефрейтор Непотребников. Скръцнах със зъби и погледът ми срещна кръвясалите очи на кръчмаря.
- Мамка му, Сянки! Защо чисти Валето? Мислиш ли изобщо, докато ги мяташ на масата тези пусти карти?!
Отвън изтрещя гръмотевица и аз се ухилих. Пиво изсумтя презрително.
- В последния месец само ти не си ми подпалвал кръчмата.
Прав беше. А и не аз бях този, който си играеше с природните стихии в момента. Колкото и да не исках да си го призная, напоследък изпитвах известни затруднения да използвам някои от моите умения. Гневно свалих от раменете си ръцете на Теа. Бях почти сигурен, че по някакъв начин казваше картите ми на брадатия рейнджър и ефрейтора, които сега с доволни физиономии си деляха парите. Моите пари!
Надигнах халбата с бира и излях остатъка в свилото ми се гърло. Горчиво беше това пиво, но сега едва ли нещо би ми се усладило… Е, освен една кесия, издута от злато и приятно звънтяща…
- Добре, че Сянки свърши парите, че иначе пак щеше да натори околността – промърмори под носа си СС, но го стори достатъчно високо, за да го чуе цялата кръчма. От съседните маси долетя сподавен кикот и на много лица се изписаха зле прикрити усмивки. Опитах се да не им обръщам внимание. Погледнах изпод вежди докторчето. СС беше толкова доктор, колкото и аз. Вярно – можеше да излекува рана от стрела по-добре от всеки един в тази кръчма, режеше гангренясали крайници без да му мигне окото, а в израждането на копеленцата на курвите нямаше равен, но всички тези дейности бяха извършвани без знанието на онази прослойка от престъпният свят, известна като “Бялата мафия”. С други думи нашият СС мътеше водата на онези, на чиито стени с гордост бяха окачени техните дипломи, без самият той да има такава. Не ме питайте какво означава СС. Никой вече не помнеше какъв е произхода на това съкращение.
Докторчето ми се ухили насреща. Явно отвратителното ми настроение не го плашеше толкова, колкото би трябвало. Изправих се рязко, бутвайки ядно столът си назад и усетих болката в левият ми хълбок. Споменът, оставен ми при нападението над Драконов Замък, отново се обаждаше. Раната не бе особено тежка, но така и не заздравя добре. Не й оставих време, а и климата в Смрадливите блата на варварина Фогър едва ли бяха най-подходящото място за лечение и почивка. Все пак едрият варварин ми даде подслон след като Де Вор и аз полудувахме в замъка на валхеруто. Това едва ли щеше да бъде достатъчно, ако Нуада не бе пристигнал тъкмо на време, за да ми отърве кожата, но това е друга история.
- Няма ли да направим още една игричка? – попита невинно ухилен Копо. Отвърнах му с далеч по-кисела усмивка.
- Няма нужда. Дрехите ми едва ли ще ти станат.
- Стражътъ винаги имъ нуждъ от туплу и юдобну ублеклу – Непотребников беше забил поглед в масата, но раменете му се тресяха от неудържим кикот.
Станах и се отправих към вратата. Бях леко бесен, а хубавото беше, че хората от съседните маси започваха да го осъзнават и избягваха да срещат погледа ми. Което не им пречеше да се подхилкват, потопили носове в чашите си. Докато стигна до вратата единственият поглед, който срещнах беше този на Джил, която отегчено ме зяпаше, стиснала пред себе си халба с бира. Дребната куртизанка се беше сближила доста със Таумастър, но последният имаше някакви задължения в храма на Желязната Девица тази вечер, които не позволяваха да се отбие в Кръчмата на Пиво за по бира. Изведнъж се сетих, че напоследък двамата прекарват доста време заедно. Може би Пиво бе на път да загуби още малко капитал в близко бъдеще.
Отворих вратата и се изнизах навън, подвил опашка. От небето бавно и без да бърза се сипеше лек дъждец, точно толкова силен, колкото да разкаля улицата. Едри пухести черни облаци лениво се носеха по небето, схлупили под себе си опушените и доста миризливи къщички на града. Очите ми проследиха криволичещите нагоре улички, устремили се към най-високата точка на столицата, където се издигаше двореца. Изведнъж страшно ми се прииска да разбера какво става там. В последните месеци цялото кралство приличаше на разбуден кошер с много, ама много ядосани пчели и можех да се обзаложа, че причината за това се крие зад масивните бели стени, издигащи се във вечерния мрак. Днес не ми беше ден, но този облог бях сигурен, че ще спечеля.
След като възстанових малко силите си в блатата, реших, че няма смисъл да оставам с надеждата да бъда оставен да си почина, без да бъда безпокоен от хора, силно желаещи моята кончина. Някой беше силно заинтересуван да ме застигне нерадостен край и се справяше доста добре в опитите си да ме открие. След като успяха да ме намерят и в Миризливите блата, бях убеден, че ще успеят да ме открият навсякъде. Не исках повече да бягам. Беше крайно време да потърся няколко отговора, а за това нямаше по-добро място от Кръчмата на Пиво и от там, от където тръгват всички пътища в кралството – замъка на Дейви. Но изглежда имаше сили, които не желаеха да получа яснота по въпроса. Полезни мои способности започнаха да отслабват една по една, което значеше само едно – някой много упорито си играеше с разни гадни магиики с цел да ме обезвреди. Дали това беше същият, който желаеше да гушна букета, това можех само да гадая, но беше твърде вероятно да става въпрос за един и същи човек. Едва ли валхеруто или някой от неговите приближени бяха замесени – не вярвах в момента да им беше до мен след като бяха преследвани по петите от намиращият се в изключително гадно настроение и твърдо решен да ги затрие Де Вор. Не ми се вярваше да е и Джек – той бе опасен противник, но това, което изпитвах върху гърба си можеше да бъде причинено само от някой много добър магьосник, а моят сенчест събрат не бе особено навътре в това изкуство. Може би трябваше да попитам Гоа, но той вече рядко се завърташе в града.
Извадих лулата си, натъпках я с тютюн и драснах кибритената клечка в стената. Вдишах дълбоко от дразнещия дим и се опитах да помисля. Студеният въздух бързо продухваше алкохолните пари от главата ми и след няколко минути не ми беше толкова трудно да подхвана нишката на моите разсъждения. За съжаление тя бе грубо прекъсната в самия си зародиш от разнеслото се зад мен скърцане на панти.
- Как я караш, Сянки? – СС затвори вратата зад себе си и отвори кесийката си с тютюн.
- Не толкова зле, колкото би могло да се очаква – видях с периферното си зрение как докторчето извади парче хартия изсипа в него малко тютюн. Изкривените му, пожълтели от дългите години пушене пръсти, ловко прегънаха листчето и започнаха да свиват бъдещата цигара. Бръкнах и отново извадих кибрита. След рязкото прокарване по дървената врата на върха й със съскане се появи огнено езиче. СС кимна с благодарност и се приведе над пламъка с цигара в уста. Плахите отблясъци на танцуващия на върха на клечката огън осветиха прорязаното с бръчки лице и прошарената метална коса на докторчето. Изглеждаше с около десет години по-възрастен от колкото беше в действителност. С други думи изглеждаше добре за количеството алкохол, което поглъщаше дневно. СС дръпна с наслада от своя фас, повдигна падналите под тежестта на биреното му коремче панталони и се ухили.
- Май днес нямаше много късмет?
- Недей задава отговори и спри да ме дразниш!
- Спокойно! Спокойно – Докторчето се отдръпна крачка назад и направи отбранителен жест.
- Спокоен съм – процедих през зъби.
- Това е добре – отвърна СС след кратка пауза и двамата останахме неподвижни в сгъстяващия се мрак, изпускайки от време на време по облак тютюнев дим. Заслушах се в градския шум. Откъслечни викове, дрезгав лай, кикот на жрици на любовта и пиянски псувни… Последните бяха най-силни откъм гърба ми. Явно Копо и Пиво пак се караха за нещо.
- Не знам дали ще те заинтересува, но може би знам един начин да изкараш пари.
Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми говори.
- Не бъди глупав. Разбира се, че ме интересува. Изплюй камъчето.
- Трябва да дойдеш с мен. Едни хора искат да говорят с теб – СС захвърли угарката в кишата на улицата и ме погледна с очакване. Загледах се в червената точка, която бавно гаснеше в калта.
- И се обзалагам, че ти нямаш никаква представа за какво става въпрос?
Докторчето не отговори и продължи да ме зяпа втренчено.
- Какво пък… Нищо не ми пречи да изслушам тези твои приятели. – Загасих лулата и я изтръсках, почуквайки я в прясната дървения, служеща за стена на кръчмата. Изведнъж се почувствах замаян и се запитах коя кесийка съм отворил, докато съм си пълнил лулата, но моментът бързо отмина. – Води ме.
Двамата зашляпахме из мокрите улици на града. СС ме поведе през тесни криволичещи улички, които сигурно не виждаха слънчева светлина дори и през деня, а сега си бяха меко казано страшничко място за разходка. Докторчето изглежда знаеше пътя крачеше уверено напред, а аз го следвах на две стъпки разстояние.
След половин час лутане из улиците се озовахме на брега на бавната река, която лениво прекосяваше града, събирайки в себе си всичката му мръсотия. Тук тясната уличка, по която вървяхме, се разширяваше и образуваше малко площадче, осветено от мътната светлина, хвърляна от два фенера, забити край килната постройка. Опитът ми подсказваше, че предназначението на тази сграда можеше да бъде само едно – кръчма. Когато се приближихме още малко, видях и надписа над нейната врата, където на парче напукано дърво някой с несигурен почерк бе написал “Текила Сънрайз”. Бях чувал за това място. Копо и Мериан се отбиваха понякога тук, а горе, в някоя от тесните стаички отсядал и самият човек с мноГотО лицА.
- Не приемай, ако искаш да останеш жив! – чух шепот в ухото си и лек повей на вятъра развя косите ми. Огледах се стреснато, но не видях никой. Тази работа започваше да не ми харесва още от самото начало. Стиснах зъби и си помислих, че това не би могло да се случи, ако силите ми не ме бяха напуснали толкова бързо. Тези игрички обикновено ги играех аз!
- Чу ли нещо?
СС се обърна към мен и ме изгледа въпросително.
- Някой току що мина покрай нас. Не го ли усети?
- Абе, Сянки, ти не пи толкова много. Какви билки са ти пробутали за лулата?
- Майната ти.
Докторчето се разсмя на глас.
- Спокойно. Скоро ще разбереш за какво става въпрос.
- Дано да е така – промърморих под нос, но той изглежда не ме чу. Отвори вратата и ме пусна пред себе си. Поколебах се за миг и се вмъкнах през тясната врата, разминавайки се трудно с едрия ми спътник.
Тук навалицата беше почти толкова голяма колкото и в кръчмата на моя приятел Пиво. Всички маси бяха заети, а някои от посетителите пиеха, застанали прави до своята компания. Никой не би обърна по-голямо внимание от някой случаен поглед, който ме преценяваше набързо като поредния новодошъл, озовал се случайно на това място и който скоро щеше да го напусне, ако иска да остане читав. След мен влезе докторчето и от доста от масите се разнесоха поздрави. Явно СС беше редовен посетител и на тази кръчма. Оставих го да мине напред и да си пробива път през претъпканото заведение и го последвах, опитвайки се да не се задуша от ниско стелещият се цигарен дим. Очите ми нервно шареха по лицата, събрали се около грубо скованите дървени маси, опитвайки се да открия някаква опасност, но дори и да имаше нещо, което да ме застрашава, не успях да го забележа. Все пак ми липсваше успокояващата тежест на лявото бедро – късият ми меч беше останал при Пиво.
С помощта на лакти, тежки подметки и най-вече на псувните на СС стигнахме сравнително бързо до бара. Той се обслужваше от грамаден плешив здравеняк, чиито размери ме накараха да се огледам за втори вход, тъй като не виждах начин той да бе влязъл през тясната вратичка, през която бях преминал току що.
- Сянки, да те запозная с Текила.
- Приятно ми е! – избоботи грамадата, откри два реда бели зъби в усмивка и протегна ръка. Поех я със стоическо примирение, а когато ръкостискането свърши, се опитах тайно да преброя счупените си кости. Тази вечер за пръв път ми беше провървяло – нямах нито една.
Настъпи неловка пауза. Реших, че е ще е най-добре аз да проговоря пръв.
- Значи ти си собственика на това приятно местенце? Виждам, че не можеш да се оплачеш от липса на посетители – махнах с ръка към претъпканата зала.
- Не, аз само отговарям за кръчмата. Обаче го правя от толкова отдавна, че хората започнаха да се обръщат към мен със името й. – Текила се ухили отново. – Да ти предложа нещо за пиене?
- Не, благодаря. Разбрах, че ще си говорим за някаква работа. Предпочитам първо да свършим с това, преди да почна с пиенето.
- Разумен съвет – включи се в разговора СС. – Да ти кажа, той, Сянки…
- Млъкни! – сопнах му се аз. – Предупредих те да не ме дразниш!
- Спокойно, бе! – СС се намуси. – Кой ти е крив, че като не можеш да играеш на карти, се пъхаш сред майсторите.
Отворих уста, за да почна скандала отначало, но се осъзнах на време. Сега имаше по-важни неща от това да се драча с латерна като СС.
- Та за каква работа става въпрос?
Текила, който спокойно бе проследил размяната на реплики между мен и СС, продължи.
- Ами… носят се разни слухове за теб. Можеш някои неща… взел си участие в някои опасни приключения…
- Човек може да чуе всякакви истории, когато седи в една кръчма по-дълго време – прекъснах го аз. – Повечето от които са измислени, за съжаление. Кажи какъв е проблема, за да ти кажа дали ще можеш да очакваш помощ от мен.
Не ми се искаше да му казвам, че много от способностите вече ме бяха напуснали. Това едва ли щеше да бъде добра реклама а мен. Каквато и да беше работата, аз имах нужда от нея. Бях останал без пари, а за сега нямаше изглед да намеря друг източник на средства. Нямаше да бъде зле да събера една малка сума, преди да продължа моите разследвания.
Текила извади една бутилка изпод бара, сипа си значително количество от нея в една голяма чаша и гаврътна половината.
- Трябва да намериш един човек.
- Да ти кажа, щях да се учудя, ако ми беше казал, че имаш нужда от някой, който да смени вътрешната архитектура на кръчмата. Може ли все пак да бъдеш малко по-подробен?
- Имаме ли твоето съгласие?
- Как така ще се съглася… - бях готов отново да се развикам, но се спрях в последния момент. Тези момчета явно знаеха, че ще приема. И аз наистина щях да го направя. Щях да мърморя, да викам, да проклинам, но накрая щях да се съглася. Въпреки неписаният закон, че колкото по-потайна е едно история, толкова е по-опасно да се въвличаш в нея. Незнайно защо работодателите винаги пропускаха да споменат точно онези моменти, които биха те накарали да поискаш по-високо заплащане или да се откажеш от задачата. От тази гледна точка задачата “да намериш един човек” изглеждаше крайно неблагоприятна. Въздъхнах. Оставаше да уточним само един въпрос.
- Добре. Колко?
Текила изстреля една сума.
Обърнах се ядосан към СС.
- Че това е почти толкова колкото загубих на карти тази вечер! – Той само вдигна рамене. – Ако разбера, че ти си имал участие в играта и си ми портил картите, ще те смеля от бой!
- Винаги може да опиташ! – СС кипна. – Пак ти казвам – никой не ти е крив, че си скапан картоиграч! И стига си ми крещял на главата! Аз искам да му помогна, а той… - Докторчето се обърна и се вряза в тълпата. Опитах се да го спра, но закъснях. Май наистина бях прекалил тази вечер. Трябваше да му се извиня, но това щях да го направя по-късно и пред две чаши студено пиво. Усмихнах се мислено.
- Приемам. Сега кажи някакви подробности.
Текила се усмихна отново и весело ме потупа по рамото. Докато се опитвах да раздвижа изтръпналата си от удара ръка той ми сипа една халба бира.
- Мини след два часа. Тогава е кръчмата вече е празна и можем да обсъдим въпросите на спокойствие.
Кимнах в знак на съгласие и се обърнах с гръб към бара докато Текила се занимаваше с някакъв клиент. Единствената нова информация, която бях получил, беше, че ще спасявам някакъв човек. Почудих се какво пречеше на СС да ми каже това още преди половин час, когато тръгвахме насам. Навярно докторчето нямаше решаващ глас. Тогава защо не ме заведе в кръчмата по-късно, когато можеше да говоря с евентуалният ми работодател, а ме беше довел в часа с най-голяма навалица?
Потопих нос в пяната и този път внимателно огледах кръчмата и най вече нейните посетители. Направи ми впечатление, че четири или пет от посетителите ме наблюдаваха с бялото на очите си. Текила и СС не бяха сами. Сигурно щяха да се съберат половин час преди да дойда и да ме обсъдят хубавичко. Бях много любопитен да разбера какво им е мнението за работната ръка, която наемаха. Реших да си допия бирата да се измъкна от тук и да намина малко по-рано от колкото бях поканен.
Нечие присъствие ме заля като вълна. Това не беше просто присъствие, беше като някаква сила, която изведнъж ме удари. Издухах навлязлата ми в носа пяна върху мърлявия под и погледнах в посоката, от която идваше.
На една малка маса в ъгъла на заведението, където светлината на окачените по стената фенери едвам достигаше, за да разбие мрака на плътни сенки, седеше човек. От това разстояние не можех да кажа дали фигурата принадлежи на мъж или жена. Това беше единственият посетител на заведението, който стоеше сам на масата си. До масата имаше още един празен стол. Опитах се да се взра в сенките, за да различа чертите на лицето, но силите изглежда наистина ме бяха изоставили. В този момент, сякаш за да ме улесни, човекът дръпна от своята лула и въгленчето в нейното гнездо освети за миг част от лицето. Видях две очи, черни като обсидиан, които се взираха в мен. Този поглед накара ледени тръпки да преминат по гърба ми, въпреки че в кръчмата беше доста задушно и в голямата камина да бумтяха дебели цепеници.
Стиснах все още студената халба и се запътих към единственото свободно място в кръчмата. Дръпнах стола и се отпуснах тежко върху него. Отпих от халбата и я ударих в масата. Не ми обърнаха особено внимание. Почувствах се глупаво. Лулата на непознатия беше загаснала, а сенките продължаваха да бъдат все така затворени за моите сетива. Непознатият беше целия облечен в черно, но връхната му дреха беше леко разтворена и под нея се виждаше част от някаква дреха в червено и бяло и част от някакъв герб, който ми се стори страшно познат от някъде, но колкото и да се напъвах, не можех да се сетя къде съм го виждал.
- Интересен герб. – В мига, който го изрекох се почувствах ужасно глупаво. Все пак опитът ми да подема разговор имаше някакъв успех, макар и частичен. Непознатият погледна към мен и аз усетих как черните като въглен очи се забиха дълбоко в мозъка ми и започнаха да разнищват всяка моя мисъл. Отместих поглед и се опитах да забързам потока на мудните си мисли. Който и да беше, моят мълчалив събеседник имаше някои умения, които съвсем не бяха често срещани и които го правеха смъртоносно опасен. Знаех, че това е свързано по някакъв начин с емблемата на гърдите му, скрита под черните дрехи, но реших, че отговора на това маже да почака. За момента щях а се опитам да събера колкото се може повече информация.
Извадих кесията с тютюна, отворих я и натъпках лулата си. Почнал да пуша от скоро, бях на път да стана заклет пушач. Установих, че ми помага същевременно да се концентрирам и отпусна, така че за момента нямах нищо против да дръпвам от време на време малко пушек. Драснах клечката в масата и я поднесох към лулата си. Острият тютюнев дим раздра дробовете ми и аз изкашлях. Все още не бях свикнал. Наканих се да загася клечката, когато видях, че седящият срещу мен се е навел леко напред в очакване да запаля и неговата лула. Поднесох клечката към него.
- Благодаря – чу се гласа на непознатия изпод качулката. Двамата пушихме известно време мълчаливо, прибавяйки дима от нашите лули към общия облак, който се стелеше мазно под тавана. После той вдигна полупразната си халба.
- Наздраве.
Отвърнах на поздрава и използвах звъна на халбите за начало на разговор.
- Приятно местенце. Чудя се как не съм го открил до сега.
- Може би до сега е нямало причина някой да те доведе до тук – гласът беше спокоен и равен, а на мен ми стана ясно, че която и да е тайнственият ми събеседник, на него му беше ясна причината, довела ме в Текила Сънраиз. Напрегнах се.
- Да. Чудя се защо СС е пазил тази кръчма до сега в тайна от мен. Явно е чест посетител – доста хора го познават тук.
- Няма смисъл от безсмислени приказки, крадецо – непознатият се приведе напред и мътната светлина на фенерите отново освети лицето му. – Знам защо си тук и не крия, че не одобрявам.
Трябва да призная, че бях леко засегнат. До сега никой не беше ме наричал крадец.
- Тогава ще ти бъда много признателен, ако го споделиш с мен, защото аз все още нищо не знам – отпих от бирата без да откъсвам очи от пронизващия му поглед.
- Ако зависеше от мен, така щеше и да си остане.
- И с какво съм заслужил това недоверие?
- Ти си поредният наемник, човек без чест, който се продава тогава, когато види изгода. Не мога да позволя толкова много да зависи от такъв като теб.
Преглътнах яда си. Вярно, че не бях най-праведният, но все пак не бях това продажно копеле, за което ме смяташе. От друга страна вече бях убеден, че тук става нещо много по-сериозно, от колкото ми се искаше. По всичко личеше, че опасенията ми за “намирането на един човек” щяха да се оправдаят.
- До сега не съм оставил нещо, което съм започнал, недовършено.
- Тогава обаче силата не те беше изоставила, нали? – Ъглите на устата му бавно се разтеглиха в усмивка, откриваща два реда равни бели зъби.
- Нищо не ме е изоставило. Просто се още не съм се възстановил напълно след тежка рана, това е. – Как беше разбрал за моята слабост? Безуспешно се опитах да спра капката пот, която се стече по врата ми. – Очевидно ти знаеш много за мен. Защо не споделиш малко повече за себе си и не спомогнеш нашето опознаване?
- Не съм сигурен, че изобщо искам да се опознаваме, Сянки. Иначе можеш да се обръщаш към мен с Джинн.
- Добре, Джинн, би ли бил така добър да ми кажеш от къде знаеш толкова много за мен? Знам, че за последните месец-два станах известна личност – поне в смисъл, че се появиха много хора, които желаят да ми светят маслото.
- Не знам защо, но по някакъв начин си се набъркал в нещо важно и то си се оплел толкова добре, че колкото и да се пънеш да се отървеш, само ще се оплетеш повече. Да кажем, че в цялата тази каша и аз имам някакъв интерес. Затова хвърлям по едно око на глупостите, които вършиш.
- А защо аз нямам представа за какво говориш?
- Ще дойде време и ще ме разбереш. – Джин дръпна от лулата си и се облегна назад, а усмивката все още стоеше на лицето му. – Съветвам те да се откажеш докато е време, защото после и да искаш, ще бъде късно. Излез от тук и повече никога не се връщай, забрави за предложението на Текила. По-добре да мизерстваш известно време, докато не се появи следващият глупак, готов да се довери на твоята залязващи умения, отколкото да рискуваш да загубиш всичко.
- Ти ли беше този, който се опитва да ми прави номера напоследък?! – почти бях готов да загубя поизтънялото си спокойствие, което бе подложено на истинско изпитание тази вечер.
Очите на Джинн се впиха в моите и зъбите му отново блеснаха в усмивка. Този път в усмивката нямаше нищо весело.
- Не съм аз този който ти шепне на ушенце, Сянки. – Джинн надигна халбата си и отпи малка глътка, като продължаваше да се дълбае главата ми с поглед. – А сега ще те помоля да станеш. Очаквам някой и вярвам, че той всеки момент ще е тук.
- Няма ли поне да споменеш кого се очаква да намеря? – въпроса ми повися във въздуха известно време и тъй като никой не му обърна внимание, реших, че е време да тръгвам. Незнайно защо се чувствах като пребито куче. Станах и се отдалечих от масата без да се сбогувам. Не знам защо, но имах усещането, че това няма да ми бъде последната среща с Джин за добро или зло.
Докато си проправях път в кръчмата се огледах за СС. Забелязах го в един ъгъл, увлечен в разговор с някаква жена. Последната като че ли изглеждаше твърде добре и изискано, за да разговаря с отрепка като СС, но кой можеше да разбере тези създания, жените?! Не и аз. По всичко личеше, че двамата едва ли щяха да ми обърнат внимание, дори ако държах петел в едната си ръка и размахвах червено знаме в другата, така че оставих докторчето да забавлява дамата, чието внимание очевидно бе погълнато изцяло от него и се изнизах от кръчмата.
Навън дъждът бе затихнал, но отделни капки все още прехвърчаха във въздуха, напомняйки на случайните минувачи за лошото време. След като повървях известно време из уличките, по които ме бе довел СС, осъзнах, че броят на минувачите в този квартал се ограничаваше до една строго определена бройка – мен. Стъпките ми гръмовно отекваха по мокрия паваж.
Не забелязах кога се появиха двете фигури пред мен. Мислите ми бяха заети със случилото се тази вечер повече, от колкото би трябвало, иначе просто нямаше начин как да не усетя двамата, появили се пред мен. Замръзнах на място. До ушите ми достигна шума от провлечени стъпки няколко крачки зад мен. Някой полагаше усилия да ме уведоми за присъствието си, за да не правя глупости. Реших, че за момента е разумно да го послушам и останах неподвижен. Въздъхнах.
- Момчета, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но едва ли сте избрали подходящата вечер. Днес не ми е ден – загубих всичките си пари на карти, някакви съмнителни типове искат помощ от мен за смешни пари, а сега и вие… Не че имам нещо лично против вас момчета, но просто…
- Сянки, последвай ни. Има един човек, който страшно иска да се срещне с теб. Не мисля, че би желал да го разочароваш.
Извърнах глава и погледнах двете сенки зад мен. Явно тези момчета бяха положили известни усилия, за да приема поканата. Притесняваше ме кой е този, който е направил този труд, само и само за да се радва на моята компания. Поколебах се.
- Разбира се – продължи първият, който очевидно беше главата на малката бойна дружинка, - това може да стане по два начина. Силно те съветвам да избереш първия вариант, докато все още имаш възможност.
Реших, че ще е по-мъдро да послушам този съвет. Кимнах примирително и тръгнах напред, последван от двамата приятели зад гърба ми. Двамата пред мен се обърнаха и ме поведоха отново из улиците на града. Днес ми вървеше да използвам услугите на безплатни гидове. Използвах кратките моменти, когато минавахме през мътните кръгове светлина, хвърляни от някой случаен фенер, да огледам моите водачи. Дрехите им бяха тъмни, все в нюанси на черното и сивото, а на колана на всеки висеше кама. Двамата отзад забелязаха, че ги оглеждам и ми се ухилиха любезно. Нямаше и съмнение, че щяха да се замислят повече, ако се наложеше да убият някоя муха, отколкото да ме очистят. Затова кротко си вървях по пътя и се стараех да мисля само за хубави неща.
Неусетно се озовахме на една широка улица и започнахме да се катерим нагоре. Бях почнал малко да се уморявам от това лутане из улиците и тъкмо си мислех как да подхвана разговор с мълчаливите ми спътници, колкото и обречено на провал усилие да ми се струваше това, когато забелязах какво се извисява в дъното на улицата. Там, в черния мрак на нощта, белееше двореца на кралицата. Реших, че е крайно време да поема риска и да ги заговоря.
- Момчета, не че не съм доволен от нощната разходка в приятна компания като вашата, но все пак бихте ли имали нещо против да ми кажете кой мил човек желае толкова силно да зърне хубавите ми очи?
Онзи, който ме беше заговорил се обърна и се усмихна учтиво. Нищо повече. В отговор му се ухилих нервно.
- А случайно да имате представа защо толкова спешно тя има нужда от мен? Малко съм зает в момента, а и ми се иска да си придам необходимия външен вид за една толкова важна среща.
Водачът на групата отново се обърна към мен, този път лицето му нямаше усмивка.
- Бяхме изпратени само за да те поканим учтиво да посетиш нашия любезен началник. Не можем да ти кажем нищо повече от това, а и да можехме, едва ли щяхме да го направим. Не желаем да ядосваме началството.
- Не се и съмнявам – промърморих аз под нос. Вече бях убеден, че тази нощ няма да бъде една от звездните в моят живот. Вдигнах брада нагоре и погледнах небето, по което сякаш на пук се бе отървало за момент от облачната си завивка и бе ярки звезди блестяха по тъмно синият му покров.
Стражите, застанали на пост на един от страничните входове, изобщо не ни забелязаха, когато минахме на една педя разстояние от тях. Дори когато владеех силите си напълно не ми се беше отдавало да оставам толкова невидим.
Прешляпахме през калния двор и се озовахме в главната сграда. Ако не ме лъжеше интуицията, това май би трябвало да бъде северното крило. След пет минути и близо половин километър от коридори, покрити с два пръста дебели килими, осветени от трепкащите пламъци на ароматни свещи, бях загубил представа къде се намирам, но пък вече всяко съмнение с кого щях да се срещна се беше изпарило. Огледах се критично в едно голямо огледало, покрай което мина нашата дружелюбна група. Едва ли бях в подходящ външен вид да срещна кралица.
Дейви ни очакваше в една тясна стаичка, без прозорци, в която имаше единствено два стола, единият от които бе зает от неприятен тип, който размахваше разсеяно още по-неприятно изглеждащ арбалет, маса, тясно легло, гардероб и още един тип, който се опитваше да пробие с погледа си дупка в гардероба. Моят ескорт ме въведе вътре и вежливо затвори вратата зад мен. Помълчахме известно време.
- Значи това бил Сянки. – Кралицата ми се усмихна чаровно. Беше облечена в свободна бяла рокля, която се спускаше до глезените, пристегната в кръста със сребърно коланче, по което личаха някакви орнаменти, твърде сложни, за да им отделя нужното внимание. – Чух, че си направил доста поразии в Драконов Замък. Внесъл си смут в повереното ми от боговете кралство. Не че съжалявам. – Дейви се засмя на глас. – Валхеруто може да се нарече всичко друго, но не и верен васал. Заповядай, седни. – Дейви ми посочи свободният стол. Вдигнах ръка, за да откажа, но сладура с арбалета небрежно ми махна, насочвайки върха на заредената стрела към стомаха ми. Реших, че мога да поседна за известно време, след тежката вечер, която бях преживял, и се отпуснах на стола.
- И аз напоследък чух някои слухове, които хвърлят вината върху скромната ми личност, но трябва да ви уверя, че са абсолютно неоснователни. Всъщност повечето от работата свършиха Мериан и Лисицата. Аз бях в ролята на случайно присъстваш свидетел на целият този… ужас. – Опитах се да накарам мускулите на лицето ми да замръзнат в гримаса на искрен потрес, но по израженията на двамата се досетих, че тези игрички не им доставят особена забава. Дейви сведе поглед и замислено потупа устните си с пръст. Господин Арбалет ме погледна с неодобрение и изви едната си вежда въпросително. Оръжието в ръката му отново проговори, показвайки ми, че изпускам нещо. Бързо се поправих. - Ъъъ… Ваше Величество?
Оня ми поклати глава доволно и аз изпитах почти неудържимото желание да го фрасна по самодоволната мутра. Единственото, което ме спря, беше смъртта, дълга един лакът, от която ме делеше едно нервно движение на пръста. Хвърлих един поглед на оръжието, а той услужливо повдигна палеца си, за да мога да прочета марката. Изобщо не се изненадах, когато разбрах, че е ТМ”Силен в ръката”. С това нещо можеше да ме прикове с целия стол за стената зад гърба ми. Кимнах одобрително, но това не го накара да свали върха на заредената стрела и с милиметър, макар и ъгълчетата на устните му да трепнаха в усмивка.
- Да, те са едни буйни млади дами, не мислиш ли? – кралицата се засмя и отклони вниманието ми от седналият срещу мен. – Както и да е. Сигурно се досещаш, че не за това съм те извикала сега. За да бъда честна, ще ти кажа, че изобщо не ме интересува какви си ги вършил в онази нощ. Има достатъчно къде по-сериозни проблеми, които трябва да решавам. И ти ще ми помогнеш да реша един от тях.
Най сетне си дойдохме на думата. Вече бях започнал да се отегчавам от тези общи приказки. Дейви направи пауза и започна да крачи нервно из стаята. Ръката й нервно прибра един непослушен кичур черна коса.
- Знам, че притежаваш умения, които ти дават възможност да се промъкнеш навсякъде и до всеки. Точно за това ми трябваш. Единственото, което искам от теб, е да убиеш един човек.
Дейви спря да крачи из стаята и ме погледна в очите. Доста твърдост имаше в този поглед. Прокашлях се.
- Нямам представа какво са ви наговорили за мен, Ваше Величество, но аз не съм наемен убиец. Убивал съм, но никога за пари.
- Е, надявам се да го избегнем и този път, ако може. – Изобщо не ми хареса начина, по който се усмихна. – Все пак ти ще го извършиш за своето кралство. Разбира се, винаги може да ти се даде някакво възнаграждение, щом желаеш, но това ще стане едва след като съм сигурна в успеха ти.
- И кого трябва да убия?
Кралицата произнесе едно име.
Скочих на крака.
- Какво?! Осъзнавате ли какво означава това? Имате ли представа какво ще ми се случи, ако ме хванат? Какво ще се получи само ако ме подушат наоколо? Той няма да миряса, докато не ме хване и одере жив!
- Точно за това се надявам да дадеш всичко от себе си, за да успееш. Не бих желала за загубя толкова полезен и верен поданик като теб. – Арбалетът се придвижи нагоре надолу, подканяйки ме да седна. Скръцнах със зъби и седнах отново.
- Вярвам, че можете да изпратите някой от многото си убийци, които несъмнено имате, за да свършат това. Не се и съмнявам, че са по-добри от мен.
- Разбира се, че са по-добри, но и те могат да бъдат хванати. Чувам, че той се пазел много добре, а аз не бих искала да бъда свързана по какъвто и да е начин с неговото убийство. За това пращам теб. Сигурна съм, че ще се постараеш максимално.
- Ами нека предположим, че не се съглася. Какви последици ще има?
Господин Арбалет вдигна мерника на нивото на очите ми и ми намигна игриво през мерника.
- Вярвам, че няма да се стигне до там. – Кралицата ме гледаше изпитателно.
Кимнах.
- Беше ми приятно, че най-после се запознахме, Сянки. Искрено се надявам, че ще успееш.
Разбрах, че посещението ми тук е приключило и се надигнах от стола.
- И още нещо. Съветвам те да не си помислиш, че ще те забравя. За да бъда по-точна – очаквам резултати до месец. Иначе ще бъда принудена да те помоля отново да се видим и този път пътуването ти до двореца няма да бъде толкова приятно. Сега хората, които те доведоха до тук, ще те изпратят до градските порти, за да са сигурни, че няма да объркаш пътя.
Внимателно огледах тримата в стаята. Кралицата, Арбалета и Мълчаливеца. Щях да запомня тази вечер и лицата в тази стая. Не дочаках арбалета да махне за довиждане и излязох в коридора. Отвън ме чакаше почетният ми ескорт. Отново поехме из коридорите в познатата формация. Още на първият завод почти се сблъскахме със слаба фигура, плътно загърната в сиво расо с качулка на главата. Докато се разминавахме, нещо в него ми се стори страшно познато. Нямах време да огледам непознатия повече, защото моите придружители бързаха да ме изведат извън двореца.
Отново закриволичихме из коридорите докато най сетне след като минахме през поредната врата, се озовахме навън в дъждовната нощ. Калният двор отново бе пуст и ние необезпокоявани минахме покрай същите двама приятели, които ни бяха пропуснали на идване. Понечих да свия надолу към кръчмата на Пиво, за да мога да прибера малкото си багаж, останал там и най вече оръжието си. После щях да реша какво да правя. Бях твърде нервен и не можех да мисля ясно, но като че ли варианта да зарежа всичко и да се покрия за известно време като че ли изглеждаше особено приемлив. Кривнах в пряката, водеща към кръчмата, но онзи от четворката, който ме беше заговорил пръв, ме задържа за ръката.
- Мисля, че сбърка пътя. Северната порта е не е в тази посока.
Спрях се и погледнах вежливо ухилената му физиономия. Беше ми писнало хората на среща ми да се хилят.
- Но аз трябва да си прибера някои неща и да си взема…
- Хайде мърдай! – Другият тип, който вървеше зад мен ме блъсна грубо напред. – Няма време за да се размотаваш.
Това ми дойде малко в повече. Продължих напред, преброих двадесет крачки, за да се успокоя и да преценя действията си. Да, наистина ми беше писнало.
Левият ми крак стъпи малко в страни, за да получа по-добра опора. Другият ми крак с всичка сила се стовари върху коляното на вървящия в дясно пред мен. В удара вложих инерцията на цялото си тяло докато левият крак ми служеше за опора и ос на въртене. Левият ми лакът се вряза под брадичката на този, който ме беше блъснал. Усмихнах се мислено, когато чух звука от удара и последвалото хърхорене. Щеше ми се да имам време, за да се насладя на момента. Нямаше защо само другите да ми се хилят днес. Загубих равновесие и политнах назад.
- Какво… - Другият мъж зад мен не успя да се доизкаже, прекъснат грубо от моята глава, която се заби в лицето му, докато падах върху него. Блъснах се в него и успях да остана на крака. Последва десен лакът в корема и коляно в носа го проснаха на земята. За съжаление имаше още трима. Видях с крайчеца на окото ми някакво движение и се приведох и извъртях. Лакътят на вторият мъж от челната двойка перна главата ми, но лекото разтрисане не беше нищо в сравнение с удара, който иначе щях да понеса. Телата ни се блъснаха и двамата се озовахме на мокрия паваж. Тези момчета бяха страшно корави. Още се опитвах да си поема въздух, когато той се опита да ме удари както беше легнал. Успях да блокирам. Явно не подозираше, че съм левак. Юмрука ми намери брадичката му и тласна главата му назад. Това ми даде достатъчно време да се дръпна и да го ударя още веднъж. От удара ме заболяха кокалчетата, но вече нямаше защо да се безпокоя от него.
Опитах се да се изправя и ушите ми писнаха. Десният прав на онзи, чието коляно бях решил да счупя, ме събори на земята и аз се подпрях на лакът. Реших да бъда гаден, ама този явно си го просеше. Кракът ми отново се заби в коляното му и онзи изрева от болка. Той още се държеше за коляното, когато аз се изправих и му забих един в лицето. Трябваше да го ударя още веднъж, за да падне.
В следващият миг паважа отново беше пред очите ми, а в главата ми ехтеше болезнен звън. Устата ми се изпълни с металният вкус на кръвта. Трябваше ми съвсем малко време да разбера, че съм си прехапал устната. От удара в паветата носът ми беше разбил. Нечий ботуш се заби в бедрата ми в ляво и за да не се сърдят тези от дясно, втори ботуш изпробва здравината им. Намерих сили да дигна ръце на главата си.
На момчетата скоро им писна.
- Стига ли ви толкова или да продължавам? – успях да изфъфля през подутите си устни и се почувствах горд със себе си.
Канонадата от ритници се поднови пак за миг.
- Стига толкова! Оставете го! Не искаме да го пребиваме, преди да си е свършил работата.
Нечий крак ме ритна за довиждане, след което се отдалечи в компанията на седем други.
- Ще се видим пак, момчета! – тъп, но упорит – основното ми мото в живота.
Обърнах се по гръб, когато спрях да чувам сърдитото им мърморене и гневните заплахи. Загледах тежките облаци, които се стелеха по небето и реших да остана така за десетина минути.
Добре де, направих ги двадесет, но имах нужда. Надигнах се бавно и се опитах да преодолея гаденето, което ме атакуваше при всяко движение. За съжаление не успях и погълнатата тази вечер бира видя бял свят. От това не се почувствах по-добре.
С несигурна стъпка се отправих към "Текила Сънрайз". Нямаше да имам достатъчно време да мина през Пиво, за да взема меча си. Да си призная честно изобщо нямах представа какво правя, но силно се надявах тази нощ да свърши колкото се може по-бързо.
Шляпайки из тъмните улици успях да се довлача до кръчмата на Текила. Глъчката вътре, която ме беше посрещнала по-рано тази вечер, беше изчезнала. Отворих вратата и огледах почти празното заведение. Бяха се събрали на една маса. Бяха не повече от десетима, повечето от които бях забелязал да се мотаят тук и преди два часа.
- Какво е станало?.. - попита СС и се надигна леко от стола си.
- Паднах по едни стълби.
- Изглеждаш ужасно - продължи той със същият загрижен тон. За малко щях да се трогна.
- Стъпалата бяха много.
Придърпах си стол и седнах в единият край на масата, точно срещу Текила.
- С голямо удоволствие бих пресушил една халба бира, ако ви е останала.
Текила отиде до бара и след секунда се върна с халба студено пиво и го плъзна към мен по масата. Сграбчих халбата и изпих половината й съдържание на един дъх. Това ми помогна да фокусирам погледа си и огледах присъстващите. Навсякъде срещнах изпълнени със зле прикрито любопитство погледи. Сигурно представлявах чудна картинка - мръсен, с ожулено лице и неадекватен поглед. Едва ли биха намерили по-жалък наемник, дори и след упорито двуседмично търсене. Винаги съм умеел да спечеля доверието на присъстващите от пръв поглед.
Прокашлях се.
- Сега ще бъда много благодарен, ако някой ми каже за какво става въпрос? Кого трябва да намеря?
- И аз това се питам - измърмори под нос СС. Нямаше да е зле да се отучи от този лош навик преди да му се е случило нещо много неприятно. Момчетата на Дейви бяха отнели и последната капка от останалото ми чувство за хумор. Джинн оголи зъби в усмивка. Аз се облегнах спокойно и зачаках някой да ми отговори.
- Всъщност - започна Текила и прочисти гърлото си, - ситуацията е малко по-сложна.
Въздъхнах и махнах с ръка.
- Винаги е така. Това да не те притеснява.
Текила отново се изкашля и продължи.
- Трябва да ни помогнеш да намерим и спасим Медарко. - каза той и ме погледна продължително в очите. Усетих, че това би трябвало да ми говори нещо, но единственото, останало в главата ми, беше кънтенето от ударите на онези четирима приятели. Текила очевидно ми влезе в положението. Май щеше да се окаже разбран човек.
- Медарко е владетелят на Корусант… владетел в изгнание. Той е последният от кралското семейство - в този момент Текила хвърли притеснен поглед към СС, който се бе вторачил в своята бира, - единственият останал символ на държава, чиято нерадостна история е на път да бъде забравена навеки, потънала в мрака на черно владичество. Той е нашата последна надежда, че един ден над кулите на Корусант отново ще изгрее слънце и знамената ни отново ще се развеят гордо под напора на вятъра, носещ се над земята на нашите деди. Ако не успеем да го спасим, тази последна надежда ще бъде загубена.
Преди години Медарко купи тази кръчма и я направи дом и място за срещи на тези от нас, които все още вярват в бъдещето на Корусант. Тези, които останахме, сега сме се събрали тук, за да те помолим за твоята помощ. - При тези думи Джинн изсумтя презрително.
Текила надигна халбата си и отпи продължително. От цялата му тирада успях да разбера само едно - страшно бях загазил. Загледах се в кехлибарената течност пред мен и се запитах дали да не се натряскам подобаващо тази вечер. Можеше да ми е за последно. Изпълнената с напрежение тишина ме накара да се огледам. Всички бяха вперили погледи в мен, все едно всеки момент щях да си бръкна в ръкава и да извадя въпросният Медарко от там. Това внимание към мен ме караше да се чувствам неловко.
- И кога е изчезнал?
Спогледаха се.
- Преди половин година - отговори накрая Текила.
- Половин година?! Е, ама то съвсем скоро било! Момчета, добре, че не сте избързали! И какво искате от мен? Да разбера къде е, кой го е отвлякъл и да го спася? Нищо работа, щом не искате да знаете защо…
Потърсих изчезналото ми спокойствие в халбата бира. Стигнах до дъното без да го намеря. Всички продължаваха да ме зяпат.
- Има и още нещо…
- Какво? - попитах аз примирено.
- Знаем кой го е заловил и къде приблизително се намира…
След няколко секунди размисъл реших, че в това няма нищо лошо, поне на пръв поглед. Това май щеше да се окаже най-добрата новина за вечерта. Бързо отхвърлих тази нелепа илюзия - с моят късмет тази нощ едва ли щеше да има каквато и да е добра новина.
- Ами няма да е лошо да ми кажете. Така ще си спестя някой друг ден излишно скитане.
- Трябва да го търсим на изток…
Изток. Чудесно… Нямаше как да не го намерим при тези точни координати.
- Приятели.. Това, което има в споменатата от вас една от четирите географски посоки, са гори, селца и диваци между тях. Може ли да бъдете малко по точни? Не искам много от вас, нали?
Всички продължаваха да ме зяпат.
- На изток.
Кипнах.
- Стига с това - изток!! Там няма нито един голям град.. Какво има? Дивашко племе? Пещера с чудовище? Гора с криволичещи пътеки и липса на пътна карта за тях? Къде на изток? Колко на изток? Чак до планините или…
Млъкнах.
Стиснах халбата с ръце и ми се прииска отново да бъде пълна. Фактите започнаха един след друг да се навързват в нещото, което някога наричах глава, а сега изглеждаше като порция повърнато от врата ми…А се чувстваше малко по-зле. Корусант… Чуждо владичество… Тъмнина…
- На изток няма нищо, нали? - прошепнах дрезгаво аз без да си вярвам изобщо. - СС? Нали не е това, за което аз си мисля?
- Нямам представа за какво си мислиш, Сянки, - гласът на СС беше сух като на двадесет годишен алкохолик, - но ако си мислиш за това, което е отвъд планините, си прав.
Облегнах се с лакти на масата и подпрях главата си с ръце. Прииска ми се халбата да не беше пълна с бира, а с нещо далеч по-силно. Бях се уплашил не на шега и изобщо не се срамувах да го покажа.
- Значи той се намира в Тъмните Предели. Затворник е на Принцесата на Мрака.
Никой не каза нищо, а и нямаше нужда.
Преди години, когато бях по-млад и малко по-безразсъден, се бях осмелил да навляза в Тъмните предели, движейки се по самата им граница. Тогава тя ме усети и едва успях да се измъкна, показвайки всичко, на което съм способен и под прикритието на най-добрата буря, която някога съм правил, преследван от един малък легион симпатични орки. Сега от мен се очакваше да навляза дълбоко в Тъмните Предели, до самият център на нейната сила и да измъкна този Медарко под носа й. А тогава можех далеч повече неща, от колкото към момента.
- Добрата новина е, че ще имаш помощ. Ние всички сме готови да ти помогнем. - В думите на Текила усетих гордост.
Огледах лицата на присъстващите и се запитах кое му е хубавото. Едва ли хубаво бе думата, която приляга най-добре на масово самоубийство. Пожелах си този момент да се намирам в кръчмата на Пиво и срещу мен да са седнали Копо с точният си лък и безмилостни стрели, Мариан със смъртоносната си шпага, жизненият и винаги готов за приключения Тим и неговата Джил, буйната Огнена Лисица, веселякът Пиво, дори онзи простак Де Вор. Тогава можеше да имаме някакъв шанс. По дяволите, дори не можех да разчитам на Декоф - беше луднал по някаква игра с карти и никой не го беше виждал от седмици.
- Без мен! - твърдо отсече Джинн. - Не мисля, че това е добра идея. - Слабият младеж надигна халбата си, отпи и я удари в масата, сякаш за да покаже, че мнението му е окончателно.
- Аз също не мога да дойда с вас - обади се един здравеняк.
- И защо така, Игър? - запита Текила и в гласа му можеха да се прочетат ядни нотки.
- Не мога и това е! - Игър стисна зъби и заби поглед в масата. Текила промърмори нещо под нос, но не успях да го чуя.
- Е, вярвам, че останалите сме достатъчно силни, за да успеем в това начинание! - погледнах ентусиаста - разумно на вид момче, и си помислих как тези приятели си представят проникването в Тъмните Предели.
- Останалите ли?! - жената до него смръщи вежди - НИЕ, аз и ти, никъде няма да ходим, Влади! Или забрави, че трябва да оправиш пристройката към къщата и да привършиш ремонта на арбалетите на градската стража до една седмица? Няма да ходиш никъде.
Забелязах няколко добре прикрити усмивки.
- Но Бени…
- Никакво но! Нали за това си наемаме човек - за да можем да вършим работата, за която ни плащат!
Погледнах останалите. Явно това щяха да бъдат тези, с които щях да се отправя към владенията на Принцесата на Мрака.
- Такаа… - проточи Текила и се прокашля леко. - Нека те запозная с тези, които ще ни придружат в това начинание. Познаваш СС…
- За съжаление - обадих се аз. СС ме изгледа намръщено изпод вежди, след което ми се ухили.
- Това е Ясмин. - Текила посочи очарователната млада дама, седнала до СС. Тя изви устни в прелестна усмивка, разкриваща два реда равни, бисерно бели зъби. Когато се загледах в чертите на лицето й, ми се стори, че в него има нещо елфическо. Я, какви познати имаше докторчето!
- Тя има някакви познания в магическото изкуство.
"Ако не е поне два пъти по-добра от ГОА, не ни върши работа.", помислих си аз.
- Някакви познания?! - Дамата изглеждаше леко засегната. - В целият град няма да намериш много по-добри от мен!
Текила не отвърна на репликата и продължи с представянето.
- Нека ти представя Зевс. - погледнах към човека със скромното име. Едва ли можеше да се причисли към най-мощните мъже, които съм срещал, но в него личеше някаква твърдост и инат, които ми бяха познати от някъде. - Той е единствения от нас, който няма никаква връзка с Корусант. Зевс е варварин, но е наш приятел и другар в борбата от самото начало.
- Слушал съм за теб, Сянки. - Зевс се обърна към мен. - Моят приятел от детинство Декоф е споменавал, че си заслужава човек да те изтърпи, ако иска да прекара весело някой друг ден.
Положих усилия и се усмихнах. Надявах се Зевс да не отстъпва на моя варварски приятел в боя - така щях да бъда сигурен, че ще има друг освен мен, който да знае какво прави, когато всички останали се паникьосат.
- Това е Уиндмейкър. Жрец в храма на Слепият Пазител. - Текила посочи към дългокосият младеж, който седеше срещу Джинн. Двамата си кимнахме отсечено. Това не беше първата ни среща, бяхме се виждали и в кръчмата на Пиво, която Уиндмейкър преди посещаваше доста често. Нямаше нужда да ми представят седящият до него.
- Хей, Ванка, как така са те пуснали жените?
- Ох, не ми е лесно, Сянки… - Едрият мъж заклати отчаяно глава. - Не ме оставят на мира. Едва съм се измъкнал. Ами то така става, аз съм си виновен. Никой не ме е карал да се занимавам с повече от три.
Погледите ни се срещнаха и двамата избухнахме в смях. Познавах го от известно време. Беше от честите посетители при Пиво, голям веселяк, винаги готов да изпие една чашка повече от теб, стига да има тази възможност. Момента веселост отмина и отново се замислих за сериозността на положението, в което се намирах.
- Това ли сме? - попитах Текила и той кимна утвърдително. - Добре, надявам се да сте готови за тръгване, защото заминаваме утре рано сутринта. Ще се чакаме на източната порта. Искам за всеки да бъде осигурен кон, провизии за една седмица път. Подгответе се за дълго и опасно пътуване. Вземете дрехи, но не забравяйте, че това не е екскурзия и трябва да се движим бързо. - Огледах още веднъж веселите самоубийци, които щяха да поемат на път с мен към Тъмните Предели. - Няма да е зле за се помолите тази вечер на някой от боговете, които почитате. Ако няма такъв - намерете си, ще ви трябва скоро.
Бутнах стола назад и се изправих.
- Къде тръгна? - попита СС
- Отивам да дремна малко. Виж това пропуснах да ви спомена. Наспете се добре тази нощ, защото после няма да помиришете легло и завивки за месеци, а не се знае дали ще има въобще някаква възможност да спите.
- Можеш да легнеш и тук. - Обади се Текила. - Горе има много свободни стаи.
- Трябва да си взема някои неща от Пиво. Лека ви нощ.
Обърнах се и се отправих към вратата.
- Чакай! Ще дойда с теб. - Чух столът на Джинн застърга по дъсченият под и бързите стъпки на младежа зад мен, но не се обърнах. - Искам да бъда сигурен, че няма да паднеш още някъде. - Излязох от кръчмата без да си правя труда да разбера дали ме следва. Поех между схлупените къщурки по пътя, по който в началото на нощта ме беше довел СС. Скоро Джинн се изравни с мен и двамата повървяхме известно време мълчаливо. Аз се предадох първи.
- Няма нужда да ме изпращаш. Не съм малко дете, за да се загубя по пътя.
Джинн се усмихна леко.
- Просто искам да съм сигурен, че няма пак да се натъкнеш на някои войнствено настроени стълби. Какво искаше кралицата от теб?
- Я, ама ти изглежда не знаеш всичко?! - изобщо не се опитах да скрия иронията си. - Да не би да ме следиш?
- Много неща не са ти известни, Сянки. - Джинн се засмя тихо. - По-добре ще е да си остане така. Трябваше да послушаш съвета ми и да не се връщаш в кръчмата. Сега нямам представа как ще се измъкнеш от кашата, в която се забърка.
- Да ти кажа честно и аз не знам.
Замислих се над положението, в което се намирах. А то не беше никак завидно. Логично би било да се предположи, че така нареченото предложение на кралицата ще има предимство, но някак не си падах особено по този начин на действие. Вродената ми твърдоглавост заглушаваше и без това слабият глас на разума, който боязливо нашепваше да отида на север и да свърша мръсната работа, което със сигурност щеше да се окаже по-лесно от самоубийствената мисия в Тъмните Предели. Аз обаче вече бях решил твърдо, че ще се пътува на изток. Може да ви звучи смешно, но тук ставаше въпрос за принципи. Принципите, в комбинация с природния инат, можеха да правят чудеса. Аз имах доста от второто.
- Сянки, приеми съвета ми и направи това, което Дейви те помоли. Остави спасението на Медарко на нас. - Обърнах се към Джинн, който този път ме гледаше с лека загриженост в погледа. Тъкмо щях да отбележа този факт, когато ръката му с почти нечовешка бързина се протегна пред лицето ми. Очите ми се спряха на стрелата от арбалет, която стискаше.
Краката ми сякаш сами се подкосиха и тялото ми се плъзна встрани. Усетих как нещо профуча край главата ми и в следващият миг няколко празни бъчви, оставени да изгният на спокойствие в дъното на улицата, се пръснаха на парчета с трясък.
- Хвани първият! - извиках аз и скочих на крака, но Джинн нямаше нужда някой да му дава наставления и вече бягаше в посоката, от която бе долетяла първата стрела. Аз се впуснах след вторият стрелец. Стъпките му кънтяха по паважа някъде пред мен. Не беше много далеч - дори арбалетите ТМ"Силен в Ръката" не бяха точни на разстояния над сто крачки. Това беше любимото оръжие на чакащият в засада наемен убиец. А тези бяха двойка такива - ако единият пропуснеше, другият трябваше да се погрижи грешката да бъде поправена.
До ушите ми достигна цвилене на кон, последвано от бързо отдалечаващият се тропот на копита. Спрях се и се обърнах на зад. Този нямаше смисъл да го гоня. Дано Джинн е имал по-добър късмет.
Открих го надвесен над тялото на първият убиец. Вратът на последният бе изкривен под такъв начин, че нямаше смисъл да го питам каквото и да е. Сигурен бях, че няма начин да ми отговори.
- Нямаше да е зле да е в състояние да отговори на някои мои въпроси - промърморих, задъхвайки се.
Джинн отново впери немигащият си поглед в мен.
- Подхлъзна се и падна от покрива. Мислиш ли, че и аз не съм искал да узная някои тайни? Повярвай ми, не всичко ми е известно.
За пореден път проклех лошият си късмет тази вечер.
- Отново те съветвам, Сянки. Махни се от града, докато е време. Скрий се някъде на сигурно място за няколко седмици. Не умирай само заради глупавият си инат.
Не отвърнах нищо. Джинн помълча още малко, след което се обърна и с бързи стъпки изчезна във влажният мрак.
Продължих сам към кръчмата на Пиво, а настроението ми беше толкова зле, че сигурно бях способен да вкисна всичкото вино и бира в кръчмата само като се появя на прага. Стиснах ядно зъби. Никой не можеше да избира вместо мен какво да правя с живота си!
Блъснах вратата на кръчмата и нахълтах в кръчмата. Вътре мракът се разкъсваше единствено от няколкото цепеници, които бавно догаряха в камината. Заведението беше пусто и стъпките ми накараха няколко стари дъски оглушително да проскърцат докато стъпвах върху тях.
- Може би така ми се струва, но ми изглеждаш така, сякаш си прекарал тежка нощ. - Обърнах се към камината, от където дойде гласът. На един стол, целият покрит с одеала, седеше Ноксиус. Старият магьосник винаги се оплакваше, че му е студено и прекарваше по-голямата си част от времето пред камината. - Да не би някой да те е ступал?
- Лека нощ, старче. Нямам нито сили нито намерение да си губя времето в приказки с теб.
- А как беше при кралицата? - Въпросът ме настигна на докато бях на стълбите, водещи към етажа със стаите за спане. Обърнах се и отново се загледах в слабата фигура под одеалата.
- И как ти хрумна, че съм бил одостоен с честта да се срещна с кралицата тази нощ, Нокс?
- За един истински магьосник като мен няма тайни. Както си седя тук и си дремя пред камината, мога да ти кажа всичко, което се случва в този град.
- Аз бих внимавал къде стъпвам на твое място. Пиво не е много радостен, когато някой му напълни кръчмата с кал след дълги нощни разходки - посочих към мръсните ботуши на магьосника. - Съветвам те да си ги почистиш, приятелю.
Нокс се захили и махна с ръка. Намерих сили да му се усмихна в отговор. Точно в момента нямах намерение да го разпитвам дали ме е следил или случайно е ме е видял на влизане или излизане от двореца.
Качих се в стаята си и се строполих на леглото. Нямах сили за нищо повече в този скапан ден. През главата ми препускаха събитията, които ме бяха сполетели през последните няколко часа и аз се опитвах да ги подредя така, че да получа колкото се може по ясна картина от неприятният пъзел, в чието подреждане се бях намесил. Мислех, че няма да мога да заспя до сутринта, но когато плахото зимно слънце колебливо се опита да прокара лъч светлина между плътно стиснатите ми клепачи, разбрах, че съм спал като пън поне пет часа.
Скочих от леглото и след като използвах водата със съмнителна чистота, плацикаща се в един леген, грабнах меча и камата си и изскочих навън.
След половин час бях на източната порта, където всички останали ме чакаха. Е, почти всички.
- Ванката?
Останалите се спогледаха.
- Ами той… - колебливо започна СС - Снощи се запозна с една жена и …
- Ясно. - Кимнах аз и огледах свободният кон, който очевидно щеше да ме клатушка на гърба си в следващите няколко седмици. Изглеждаше кротка петниста кобила с благ нрав, но едва ли щеше да успее да ми промени мнението за тези животни. Ненавиждах ездата и винаги когато можех, предпочитах дългите и продължителни разходки. Но Тъмните Предели определено не бяха място за такива.
Огледах малката група, която ми бе оказала чест да ме наеме за свой водач. Уиндмейкър беше прибрал косите си на опашка и се беше снабдил с толкова много стомана, окачена на какви ли не места по неговото тяло, че нямах представа как успява да стои изправен на краката си. Дано беше сигурен какво иска да извади първо, когато започне битката, а не си губи времето да избира от богатият арсенал от всевъзможни оръжия, с които бе окичен.
Ясмин, облечена в предизвикателно тясна туника се пъчеше от седлото на своят дорест жребец, а до нея, на своето конче се беше присвил СС с нещастна физиономия на лицето. На колана му беше окачен къс меч, подобен на моя, но не бях сигурен, че може да си служи с него. Обикновено правеше своите операции с далеч по-малки, но много по-опасни остриета. Текила беше успял да се намъкне някакви в стара и очукана броня, която го правеше да изглежда още по-едър, от колкото в същност бе. Огледах го внимателно, но не успях да разбера какво оръжие си бе взел, така че го попитах.
- Е, как какво. - Текила посегна към колана си и извади една кама. - Ето го!
Погледах известно време дългото една педя острие.
- От първата ковачница, през която минем, веднага ти купуваме нещо подходящо… Боздуган например. На гърба на Зевс висеше двуостър меч, а на седлото му бе окачен лък и колчан стрели. Човекът знаеше какво прави.
Успях да се покатеря на седлото и въздъхнах.
- Ами да тръгваме - казах аз и подкарах коня си без особен ентусиазъм. Скоро копитата на шестте коня изтракаха по дървеният мост и малката ни групичка излезе извън сивите каменни обръчи, опасващи града. Зад мен се чу някакво приглушено клокочене, последвано от звука на току що отпушена канализация. Обърнах се назад, за да разбера каква бе причината за този шум и видях СС да стои сгърчен над седлото и да се освобождава от стомашни течности.
Погледнах въпросително Текила.
- СС малко попрекали снощи…
Отново се обърнах към СС.
- Хей, докторче, стига наторява предградието!
Въпреки че бе силно ангажиран, той намери сили и време да ми покаже среден пръст. Ухилих се.
Кой знае, това пътуване можеше да ми хареса в крайна сметка.

I'm the night, I'm the night, I'm the dark in the light