Сърцето ми тежи поне хиляда килограма
или цял тон, тъй казват мъдрите глави.
В ушите ми гърмят хиляда барабана,
триумф на армия от кухи празни дни.
А може би, все пак ще се събудя някой ден...
Например утре?! Ще отворя залепените клепачи!
Пред погледа ми, там, затънал в руини,
животът ми - преминал в сън, ще плаче.
Може би, да, може би, ще бъда по-добре
без теб. Добре, дори и да те нямам.
Ти изостави ме, макар че знаеше, че ще
изпиша милиарди думи, милион романа.
Ти знаеше, че трилиони стъпки ще измина,
ще спя върху начупено стъкло,
сърцето си ще смачкам, само да те видя
да се усмихваш – обезоръжавайки веднага всяко зло.
Заради теб ще пропътувам пътищата на света,
ще сбирам Мигове за тебе, да, абсурдно е,
че искам толкова да те зарадвам, да не спра
в детството да се завръщам с теб. Дали си струва?
Междупланетна тишина ми обеща – къде е?
Защо заседнало е разстоянието между нас?
Очите ти мъждукат с пламък, твърде слабо,
но виждам как избягваш да ме гледаш пак „така”.
И исках само да ти кажа, че благодаря
за нежността, което ти ми подари.
Прости ми думите, но още липсваш ми ужасно
и тази песен ще го потвърди.
Защото всеки ден по теб умирам, погледни ме!
Нима не виждаш как те лъжа, че без тебе мога.
Заради теб готова съм обратно в мрака да се скрия.
Не знам как беше ми храна, а стана моята отрова...
*****
*Станала ми една от любимите песни напоследък.
Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...
|