"Когато затворихме вратата зад себе си, той я взе в две ръце, поднесе я към устните си, целуна я и протегна към нас.

Пръв я взе баща ми. Внимателно, както се държи новородено. Тя действително бе голяма, много голяма, блестеше в утринния здрач с червеникавозлатисто сияние и хвърляше отблясъци по лицето му.

Изумен, той я държеше и не можеше още нищо да каже. Не бе цигулка като цигулките. На вид бе голяма колкото виола или може би малко повече. На широкия й гриф бяха опънати седем струни; още толкова минаваха под столчето и грифовата дъска и се настройваха с по-малки ключета. Женската глава нежно се извиваше в тънкия край на грифа. Баща ми я обърна по гръб и внимателно почука с кокалче по корпуса й, там, където предполагаше, че е душичката. В мазето се разнесе чуден звън, сякаш не бяхме в мазе, а в зала със съвършена акустика. Георг Хених дръпна чекмеджето на тезгяха и извади дълъг лък със седефена дръжка, чиито бели конски косми блестяха. Извади колофон и започна бавно да прекарва лъка върху смолата.

- Иска опита?

Баща ми завъртя глава и му подаде инструмента. Георг Хених го пое, седна на миндера и отново се смали. Цигулката изглеждаше грамадна в ръцете му. Заприлича на онзи гном-вълшебник, който видях тук, на същото място преди пет години.

Той дълго наместваше цигулката под брадата си, постави треперещите пръсти върху струните - те престанаха да треперят в мига, в който докоснаха черния абаносов гриф - и прекара лъка по тях.

Гръмна мощно мажорно тризвучие, сякаш в един и същи миг засвириха всички първи цигулки на филхармонията. Тонът бе тъй мек и кадифен, тъй топъл и страстен, какъвто нямаше нито един от познатите ми цигулари!

Той заглъхваше сребрист и ефирен, сякаш между заледените клонки на два зимни храста бе опъната тънка паяжина и вятърът я бе подухнал."

Балада за Георг Хених.
Размеквам се, скоро книга не ме беше разплаквала...

As I lie here bleeding