... / Фен клубове / Музикални / Depeche Mode

"Черно Танго" и "Арлина"...изкрещяхме си ги за пореден път...нищо, че почти никой около нас не знаеше за какво става дума, нищо, че после хиляди мръхтели измръхтяха колко бил гаден звука и колко бил зле гласа и колко била неподгряла подгряващата група - ми - всеки го е усетил точно така, както си е избрал да го почувства - бих казала аз!

всичко, което изживяваме, е следствие най-вече на самите нас. така е дори и с музиката на Депеш....

оттук започва и моят разказ за това, което се случи в един от най-щастливите ми дни...

толкова много хора, превърнали се в част от живота ми в най-различни моменти и времена, срещнах за ПЪРВИ ПЪТ точно тук...където всъщност и най-много ги очаквах....няма друго измерение на времето и пространството, в което да успея едновременно да се вгледам в очите и сърцата на моите почти всички soul sisters and brothers......и това да стане без значение дали години, години по-после...или веднага, след като сме се видели за пръв път...

мислех си - цели четири часа ще трябва да стоя на стадиона и да се чудя какво да правя.....всъщност - САМО четири часа имах на разположение да се изкефя на хората около мен, радвах се като малко дете, размахвах ръце за поздрав, търсех още и още неочаквани очи из тълпата...в крайна сметка се получи един голям непринуден пикник в първия ден на лятото, в липовия мирис на вятъра, и на зелената трева на иначе толкова псувания стадион локомотив. на мен пък стадиона ми хареса. може би защото.

.

оттук нататък описанието на случката е излишно. всички усетихме силата, която се вля във вените ни като наркотик. изпяхме с тях това, което те избраха за нас, а искахме толкова много още да изплачем....всъщност - и аз не заплаках със сълзи, противно на очакванията ми! даже излетях толкова нависоко, че за момент си помислих - ще прескоча самото щастие...а нататък - има ли накъде?

би трябвало да има. въпреки, че те си отидоха. и ни оставиха с една изпълнена мечта по-малко. и с идеята, че са земни хора от плът и кръв, каквито доскоро не си ги представях, че са. изпратихме ги днес. гледах ги как се отдалечават...даже се опитах да им помахам за сбогом....дали са ме видели изобщо? едва ли.

но аз.
аз съм една мравчица в света, който те ми създадоха. и никога няма да го напусна.

благодаря Ви - Марто, Дейв, Алан, Анди!

...и на теб, Питър, че ни прегърна за довиждане