Тази ‘приказка’ излезе из под пръстите ми на 28.06.2006г., само седем дни след зашеметяващият концерт на Депеш Мод в София. Написах я на борда на един щастлив за мен кораб, плавайки сред мастоленосините води на Средиземно море. Пишех, гледах волните делфини как подскачаха около борда, поглъщах златните сланчеви лъчи, а ръцете ми не смогваха да изписват всичките мисли, чувства и настроения, които ме обливаха.
Този разказ беше предназначен за мои много близки приятели, неприсъствали на концерта. Но сега, след като най-после се прибрах в България, и след като изчетох всичко публикувано от вас в форуми и клубове, реших че съм длъжен и аз да оставя нещо, колкото и скромно да е. И не на последно място – защото през тези месеци на тази година, вас чувствах не по-малко близки от който и да е друг. Макар и с повечето да не се познаваме, а с някои от вас да се запознах и видях само за час в ‘Баба Яга’ малко преди концерта, благодаря за цялото усещане през тази забележителна година. Надявам се скоро да има поводи за нови срещи.
Бих искал да използвам момента да приканя всички от Варна, които желаят да се запознаем и срещаме, да ми пишат на адрес ‘en4eff@yahoo.com’ или ICQ – 50639003, ‘vallenti’. Наистина имам нужда от такава среда, а не познавам абсолютно никой devoted фен тук.
Ето и текста. Надявам се да ви хареса.

Приказка за три паднали ангела и една магическа вечер

Да опишеш това, което сърцето чувства, е стих.
Да нарисуваш картините, които се редуват в съзнанието ти, е изкуство.
Да изсвириш емоциите, стаени в теб, е музика.
За жалост, аз не съм нито поет, нито художник или музикант.
Аз съм един обикновен човек, желаещ с прости думи да сподели бушуващите в него мисли за живота, вярата, любовта и преданоста към една идея.
Заинтригувах ли ви? Само слушайте, ще бъда кратък, някои неща не изискват много думи.
Започвам:
Пътувах в старо, изнемощяло такси из прашните софийски улици, а деня беше оня, най-дългият в годината, а годината беше 2006-та. Пътувах, а спомени като на филм нахлуваха в съзнанието ми...:
“…връщах се 14 години назад, спомнях си първите подхвърлени касети …
...после...
…пътувах в времето към онази 1993-та година, когато всяка сутрин, минути преди автобуса за училище, брат ми надуваше ‘Rush’, ‘Higher love’ или ‘In your room’ и ме зареждаше с толкова много емоции още на зазоряване..
...ясно си помних онази вълшебна вечер на 02.12.2005, когато, тръпнейки в Нета, в 2325ч, най-после изписаха:
21.06.2006 – Sofia - Depeche Mode Live
Дата, място, събитие. Три в едно. Но не какво да е. А перфектната комбинация. ...спомнях си как се поздравявахме непознати хора в Нета, как обичах всички тях в онази нощ, как поне десетина пъти смятах дали ще бъда на плаване в този ден и как всичките пъти сметките показваха че твърдо ще бъда на кораба.”
Да, можех да отида и в друга държава да ги гледам, но оста София-ДМ беше моята мечта. Беше това, което съм чакал повече от десетилетие. Исках да ги посрещна на родна земя, тя бяха моите най-специални гости.

А когато мечтите са големи и вярата – силна, то целият свят ти се предлага. И аз получих тази награда. Кораба ми закасняваше по пристанищата всяка седмица през тези 7 месеца с по един ден, точно толкова, колкото ми трябваше за да бъда на концерта...
…Пътувах към стадиона…Мълчах и се отдавах на спомени...
“...вече бях видял Депеш 12 дена по-рано, във Вършава. Беше специална вечер за мен. Много специална. Поклоних им се, благодарих им и им казах че София ги очаква. НО СПЕСТИХ МНОГО ЧУВСТВА. Защото знаех че ще ми трябват за София. На 21.06, на наша земя, исках да си кажем с тях много неща...”
Пристигнахме пред стадиона. Вече имаше тълпи. Шест часа оставаха. Помня че обяснявах на брат ми колко кратък и колко съкровен ще бъде мига на срещата ни с тях, да го използва максимално, но в погледа му разбирах че далеч по-добре от мен разбира скъпоценноста на момента.
През целият ден всички новинарски емисии се надлъгваха в прогнозите си за дъжд с гръмотевици. Интересно беше колко много хора не ги притесняваше този факт, аз дори го чаках.
Влязохме.
Застанахме пред сцената. На най-хубавото място. Оставаха 4 часа, всичко се нареждаше както аз исках, бях с любимите хора, на желаното място, времето беше с нас, а когато всичко се нарежда добре, запомнете, никога не правете промени. Плъзгайте се по течението, вървете по най-малкото съпротивление, защото сте на такава жизнена линия, която ще ви води само към желаните неща.
Застанах кротко и просто си чаках.
Стадиона се пълнеше с невиждана скорост. Разглеждах хората около мен. Някаква възбуда кръжеше наоколо, много хора бяха замислени. Сякаш всеки търсеше минутата усамотение за концентрация и подготовка преди големия час.
2100ч. Стадиона щеше да се пръсне от хора.Последни корекции по сцената. Момента настъпваше.
2114ч. Влудяващо Интро разтърси стадиона. Възбудата изведнъж скочи на максимум. Всички пред сцената вдигнахме плакатите. “We rush for you” беше нашето послание. Аз тръгвах на път. Пътя, който щеше да ме доведе до освoбождението.
Анди, Мартин и Дейв излязоха. Три паднали ангела протегнаха ръце към нас. Писъци, крясъци, ръце, усмивки, сълзи, всеки по свой начин искаше да каже: ‘Добре дошли, гений на чувствата, вестители на тъмнината’.
Сълзите избиха по лицето ми. Очаквах ги, очите ми се замъглиха, помня как се мъчех да ги избърша, но безуспешно. Това бяха сълзи на щастието, на болката, на неизказаните думи. Сълзи, събирани с години, сълзи, топящи всички ледове в сърцето ми.
От тук нататък всичко бе любов и магия. Имаше такава отдаденост, каквато едва ли някой е виждал.
Дейв беше в стихията си, ние бяхме в транс. Нямаше как човек да не се възхити от гласа му, така кънтеше в мен, че все още го чувам, а и не знам кога ще затихне. Бавно, полека, песен след песен, той умело ни водеше към върха. Усещах пречистващата сила на гласа му, музиката вибрираше в всяка моя клетка. Аз се понасях.
Светлини и картини ни заливаха от множество екрани, сцените се сменяха с такова шеметно темпо, че човек не можеше да осъзнава всичко.
И така, бавничко, минута след минута, аз достигах до моята Голгота.
Започнаха началните акорди на ‘Personal Jesus’. Там, на този стадион, сред множеството кръстове, аз се пречистих. Аз намерих своя Исус. Саблякох душата си както змия съблича кожата си, оставих всичко негативно, трупано с години, забравих болка, омраза и гняв, и остана само тя, голямата, безрезервна ЛЮБОВ.
“REACH OUT, TOUCH FAITH’ – ревяхме всички, и аз знаех, че наистина, в този момент, ние бяхме най-близо до Бог.
Вече чувствах безкрайна лекота. Бях смирен и се реех някъде в пространството.
Дейв вече пееше “Enjoy the silence”. Наслада, блаженство, свобода. Тези ловци на души напипваха всичките ми нужди. Да, в душата ми беше тишина и аз се наслаждавах на нея. Аз достигнах до моето си просветление.
И разбрах – вече никога нямаше да бъда същия. Нещо се промени в мен, нещо завинаги. Аз както никога до тогава знаех и разбирах, че имам свободата да чувствам всичко, което желая на този свят.
Последва Мартин с акустичната балада“Shake the disease” … и накара цял стадион да настръхне, а хилядите светлини от запалки и дисплеи на телефони запечатаха там, в съзнанието ми, една от най-красивите картини, които съм вигдал в моя живот.
Аз съм щастлив човек, разбрах го на тази песен.
С “Never let me down again” 80 000 ръце се залюляха като житни класове. Беше бясно, беше лудо. Гледах трибуните - виждах ръце, а чувствах любов. Споглеждах близките лица – виждах усмивки, а усещах любов.
АБСОЛЮТНО ВСИЧКО БЕ ЛЮБОВ.
Сцената угасна. Тръгнаха си. Усетих тъга, остра нужда да ги погледна още малко.
Никой не искаша да си ходи, викахме ги отново, но безуспешно. Полека първите тръгнаха. Беше тихо, нямаше много приказки, никакви викове, нямаше резки движения. Сякаш всеки държеше огън в ръцете си, който искаше да отнесе вкъщи.Малко движения, никакви звуци. Беше като Великден. Всеки отнесе късче любов.
Тръгнах и аз...
Вървях в онази нощ и не исках да спирам. Можех да стигна до другия край на света с ходене. Бях новият Форест Гъмп. Исках да разкажа на всички за мен, 40 000 поклонници и трите паднали ангела.
И така, приятели, един повече, друг по-малко, но нямаше човек, който да не си тръгна по-щастлив, по-смирен и по-добър след този концерт.
И се питах за сетен път в какво се крие магията на Депеш Мод, и за сетен път знаех че точен отговор няма. И се питах как може една дарк група да зарежда положително? И се питах как може една музика да те кара да летиш, а един концерт да те докара до душевен оргазъм?
Депеш Мод са велики и аз съм щастлив че такова събитие се случи в България.
Друг път, не пропускайте такъв момент, моля ви, елате и отпуснете сетивата си. Усетете всичко това, което аз усетих.
Аз сбъднах моята мечта и я изживях по възможно най-прекрасният начин. Сега, седем дни по-касно, вече на кораба, гледам с друго око на живота и протягам спокойно ръка към следващата ми мечта. Коя е тя? Ще ви разкажа друг път.
Мечтайте, и знайте че живота дава всичко, само трябва да знаете как да си поръчате.
Това беше. Ще се видим на стадиона.

Един поклонник


Ch-cu-r