|
|
| Тема |
 Една стрела в градината на вагнерианците |
|
| Автор | Любител (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 28.11.00 20:19 |
|
|
|
Провокира ме темата на Кундри за Стравински. Струва ми се всички я подминахме твърде лекомислено. Диалозите ги нямам, но тия дни прочетох неговата “Хроника на моя живот”. След запознанството си с Ерик Сати (в дома на Дебюси), Стравински по покана на Дягилев заминава в свещения Байройт, за да чуе “Парсифал”.
След като предава много живописно целия фанфарен ритуал по дъвчене на кремвирши с бира в паузите между действията, Стравински пише следното:
“ Не искам тук да се спирам на музиката на “Парсифал” и на музиката на Вагнер въобще – тя и днес наистина ми е много чужда. Това, което ме възмущаваше в цялото това представление, беше оня примитивизъм, който го беше породил, и самият подход към театралния спектакъл, когато се поставяше знак за равенство между него и свещения църковен символичен спектакъл. И неволно се замисляш не представлява ли цялата тази байройтска комедия с нейните предизвикващи смях обреди направо сляпо подражание на църковния ритуал? Може би ще кажат , че именно такива са били средновековните мистерии. Но това са били духовни пиеси, изградени на религиозна основа, техен източник е била вярата. Същността им е била такава, че те не са били отделени от църквата, напротив, църквата ги е покровителствала. Те са били религиозни церемонии, свободни от каноническите ритуали, и ако са имали и естетически качества, то те са били само допълнителен и непроизволен елемент и в същност нищо не са променяли. Тези представления са били резултат на насъщната потребност на вярващите да видят осезаемо въплътени обектите на вярата си. Същата потребност, която е създала иконите и статуите в църквите.
Наистина време беше да се свърши веднъж завинаги с това глупаво, кощунствено разглеждане на изкуството като религия и на театъра като храм. Нелепостта на тази жалка естетика може би лесно би се доказала със следния довод: вярващият не бива да си представя, че по отношение на богослужението заема положение на критик. Би се получило contradictio in adjecto (вътрешно противоречие) – вярващият би престанал да бъде вярващ.”
Много дълго стана, за което се извинявам. Но струва ми се има над какво да се замисли човек като зрител и слушател.
| |
| |
| 
|
|
