|
Вижте на какво попаднах:
Култура - Брой 5 (2711), 08 февруари 2013
Нужен е психиатър!
Стаята на главния диригент в Берлинската филхармония. Саймън Ратъл (57 г.) и Андрис Нелсонс (34 г.) седят един до друг на канапето и оживено бърборят. Двамата световноизвестни диригенти „се знаят” много добре, но почти никога не са се срещали - Нелсонс дебютира през 2010 г. с „Лоенгрин” на Вагнеровия фестивал в Байройт, а Ратъл дирижира „първия си пръстен” от цикъла „Пръстенът на нибелунга” с Берлинските филхармоници в Екс ан Прованс и Залцбург между 2006 г. и 2010 г.
Ратъл: Андрис, ти помниш ли първата Вагнерова опера в живота си?
Нелсонс: Как да не си спомням! Бях на пет години и отидох с родителите си в Рига на „Танхойзер”. Непосредствено след това бях много зле. Имах висока температура, плаках цели три дни и не можех да спя. Беше като откровение - след това пожелах непременно да стана диригент. Родителите ми страшно се притесниха, смятаха, че дететоим е полудяло.
- Значи, Вагнер разболява...
Нелсонс: В тогавашния Съветски съюз нямаше много психиатри, но от днешна гледна точка, аз със сигурност съм имал нужда от психиатър.
Ратъл: При Вагнер винаги имаш нужда от психиатър и в някакъв смисъл той наистина разболява. Рано или късно стигаш до точката, когато вече не можеш да се откъснеш от наркотичното въздействие на музиката му, от опиянението. Когато дирижирах първия си „Тристан”, до пулта имаше кофа, защото имах усещането, че това е най-върховното, най-шашавото нещо, което някога ми се е случвало, и трябва веднага да ... повърна.
- Но произведения като „Тристан и Изолда” или като „Пръстенът на нибелунга” не ни ли и лекуват, не ни ли карат да се отпуснем на психотерапевтичната кушетка?
Нелсонс: Да – това вероятно се отнася до обществото като цяло, до публиката. Но като музикант не можеш да си позволиш да вкараш всичко през психологията – ей, така на едро - трябва да се бориш със собствената си физика: да знаеш как да разпределиш силите си, какво да направиш, за да не се изчерпиш напълно предварително? Банално е, но при Вагнер се чувстваш като маратонец. Или ще умреш след първите 20 километра, или ще преодолееш „мъртвата точка” и тогава ще имаш чувството, че ще можеш вечно да си тичаш.
Ратъл: Може би Вагнер иска да ни научи тъкмо на това? Двамата с Бернард Хайтинк дебютирахме с „Тристан” през 2010 г. в Амстердам и аз бях допуснат почти до всички репетиции. Във второ действие той внезапно се обърна - точно в момента, когато на сцената излиза крал Марк. Андрис знае какво имам предвид...
Нелсонс: Да.... побиват те тръпки!
Ратъл: Хайтинк се обърна към мен с думите: „Саймън, това вече не е музика, това е нещо друго.” И колко беше прав! После, когато самият аз бях в оркестрината, точно на същото място при репликата на крал Марк: „Наистина ли го направи/ Нима не си измисляш?”, мен ме завладя неописуемо желание да се свия на пода в ембрионална поза. Онова, което чуваме в онзи момент, се разгръща отвъд границите на изкуството и музиката - на онова място Вагнер преодолява някаква звукова стена. През целия ми диригентски живот подобно нещо ми се е случвало само в „Тристан”. И наистина е много трудно човек да не се свие на пода, повярвайте ми.
- Какво трябва да може един Вагнеров диригент? И бидейки Вагнеров ли той се превръща в Херкулес в своята професия?
Ратъл: Физически Вагнер не е толкова труден за изпълнение, каквото е всеобщото мнение. Но емоционално – там нещата са съвсем други! При всички случаи обаче не бива много да се движиш на пулта, защото всяко излишно или прекалено движение уврежда звука. Трябва да си като делфин, който се гмурка между делфини, така както оркестърът се нагажда към гласовете на певците. Да вземем, например, „Парсифал”. Това е върхът на инструменталното изкуство, тези хармонии, тези крещящи цветове! Между другото, звукът няма нищо общо с акустиката, всичко си го има в партитурата.
- Твърдите подобно нещо, макар че никога не сте дирижирали в Байройт?! Все пак, „Парсифал” е единственото произведение, което Вагнер е написал именно за фестивалния театър и за неговата „мистична дупка”.
Нелсонс: Ще се съглася със Саймън дотолкова, доколкото „Парсифал” е единствената Вагнерова партитура, в която почти нямаме проблеми с баланса. „Летящият холандец”, „Лоенгрин”, „Танхойзер”, „Майстерзингерите” – във всички тези опери трябва малко или повече да си манипулатор - защото днешните инструменти звучат по-силно от тези по Вагнерово време; защото нашите музиканти свирят много по-добре и по-точно от тогавашните. „Парсифал” обаче е така нареченото „пробуждане”, „себеоткриване” на модерния оркестър и навсякъде звучи великолепно. Като че ли с последната си музикална драма Вагнер се е освободил от всичко външно, от всичко показно.
Ратъл: „Парсифал” прави звука на Байройтската оркестрина, не оркестрината - звука на „Парсифал”.
Нелсонс: През 2016 г. ще дирижирам в Байройт един нов „Парсифал” и още отсега се чувствам като победител в големия конкурс за Вагнерови диригенти – разбира се, напълно незаслужено. Защото, в действителност, съм само един аматьор.
Ратъл: А може би това е като награда, че си издържал в Байройтската оркестрина? Аз не съм бил там, не я познавам, но предполагам, че звучи твърде странно. Сега, след като Алберих[1] е мъртъв, това може да е интересно преживяване.
- Алберих?! Имате предвид Волфганг Вагнер, дългогодишния ръководител на Байройтския фестивал ли?
Ратъл: Само веднъж сме се срещали, на „Тристан” в Амстердам, и аз едвам издържах да седя в една стая с него. Никога не ми се е случвало подобно нещо! Бих дал много да можех да познавам Виланд - по-големия му брат, но определено общуването с Волфганг не се получава.
Нелсонс: Всъщност, в оркестрината на Байройтския театър е ужасно: можеш да оглушееш от звука, толкова е силен. В прелюдията към трето действие на „Лоенгрин” например, когато гърмят ударните, на диригента му се струва, че е титанът Атлас, на чийто рамене лежи целият свят. А горе в залата асистентите ломотят: е да, много е добре, но би могло и да е малко по-добре. В музиката съм мазохист, обичам да ме мъчат. Особено обичам героично-егоистичните пози на Вагнер, може би защото в истинския живот съм много свит... Ударните трещят, а аз съм застанал на това нереално място, където трясъкът е сто пъти по-силен откъдето и да било другаде, и си казвам: Ето, това е! Ето я силата на класическата музика!
Ратъл: Възможно ли е Рихард Вагнер никога да не се е съмнявал в себе си? Да не е познавал изобщо това чувство?!
- А възможно ли е модерният свят именно заради това да го издига в култ?
Нелсонс: Във всеки случай, Байройтските музиканти го обичат, а това е важно. Там всички обичат Рихард Вагнер, имаш чувството, че живееш в една единствена по рода си голяма прегръдка. Това дава много енергия и е много егоистично, еротично и напълно завладяващо. А когато после пак заработиш в „нормална” опера, имаш усещането, че си изпаднал в абстиненция. Оркестърът на Нюйоркската Метрополитън опера, например, е толкова култивиран и гостоприемен към певците, че от време на време ме нападат ужасни копнежи...
Ратъл: Понякога ти се иска просто да удавиш певците, да ги потопиш в звука.
Нелсонс: Точно така!
Ратъл: Чакай бе, та ти си женен за певица! Май трябва да си потърсиш психиатър.
Нелсонс: А твоята жена не е ли също певица?
- Сър Саймън, обичате ли Вагнер? И „любов” правилната дума ли е, която да опише отношението ви?
Ратъл: Абсолютно! Поне за музикантите.
- А представата за човека с фикс идеите, за антисемита Вагнер?
Ратъл: За мен това е голям проблем. Колкото повече чета за Рихард Вагнер, толкова по-трудно поставям музиката му. Но на повечето неща, които чета, изобщо не искам да обръщам внимание и най-вече не искам той да е мислил по този начин. Рихард Вагнер не е бил чудовище. Най-вероятно е бил ужасен човек, който не е можел да се освободи от манията си да създава музика, която „обръща” към доброто. Много е необичайно. Обикновено композиторите и техните произведения си приличат. Тук обаче въпросът е кой кого предава: „Парсифал” „еврейството в музиката” или „еврейството в музиката” „Парсифал”? И въпреки това – да, за мен е любов. И малко неща могат да те пристрастят така, както Вагнеровата „Валкюра” или „Залезът на боговете”.
- Доколко е важно за оркестъра да свири Вагнер?
Ратъл: Ужасно е важно! Вагнер е измислил модерния оркестър. Това значи, че ако изпълнявам само Брукнер и Малер, ще липсва свързващото звено и то в много посоки: Вагнер ни свързва не само с Шуберт, но и с френската опера и ако го игнорираме, ще се образуват огромни дупки. Зубин Мета може да каже много неща по този въпрос. Като шеф на израелския филхармоничен оркестър, който и до днес не свири Вагнер, той води непрестанна битка срещу последствията от анатемосването на Вагнер. Вярно е, че в този случай си имаме работа с нещо като истински плутоний и е добре да бъдем с ръкавици. Но понеже това е най-хубавият плутоний в света, на човек му се иска да има директен контакт и маха всякакви предпазни средства.
- Колко опасен е завладяващият момент във Вагнеровата музика, патосът, за който говорите, или опиянението, което е способно да ви освободи?
Ратъл: Опасността е известна и е оставила следи най-вече в германската история. Повече не бих искал да говоря по темата...
- И все пак? След 1945 г. извадихме ли си някаква поука?
Нелсонс: Може да съм малодушен, може и да съм наивен, а със сигурност съм и инфантилен, но съм си създал представа за Вагнер и в нея той далеч не е плашило - въпреки всичко, което знам за него - за необуздаността му, за омразата му към евреите. Може би изказването ми не е уместно, но, според мен, Вагнер „се избавя” в творчеството си и чрез него – с партитури като „Тристан и Изолда” и „Парсифал”... Нима направих политическо изказване?
Ратъл: Много композитори са ексцентрични личности, това изглежда е в природата на големите майстори. Джентълмените в съвременната музика, като Витолд Лютославски, Анри Дютийо, Джон Адамс или Хелмут Лахенман – които познавам и ценя – си остават големи изключения. Спомнете си за Леош Яначек, който като характер е бил нещо ужасно; или пък за Лучано Берио, чиито произведения е можело да се изпълняват само ако той не е бил някъде наблизо.
Нелсонс: Дали обичаме или мразим Вагнер, никой не може да отрече гения му.
Ратъл: И никой не казва: Вагнер ми е безразличен. Както не можеш да кажеш: „Ню Йорк ме оставя безразличен” – или го приемаш възторжено, или категорично го отхвърляш.
- Може ли Вагнер да бъде защитен от самия себе си – т.е. да го дирижираш критично и просветено, избягвайки възможността да бъдеш завладян от него?
Ратъл: Веднъж Даниел Баренбойм каза: При Вагнер не можеш да плуваш срещу течението. И това е вярно. Ако не дишаш с музиката, ако не се довериш на течението й, а искаш насила да я вкараш някъде, тогава тя ще окаже съпротива. И при изпълнителя, при музиканта нещата ще тръгнат много на зле, повярвайте ми.
Нелсонс: На мен с Вагнер винаги ми върви на зле, колкото и да се опитвам да дишам с него и да плувам по течението му! Не знам колко съм подходящ за Вагнер, имайки предвид, че не съм германец. Но в дължините, през които ни прекарва, има някаква необикновено дълбока истина. Вагнер ни кара да осъзнаем, че голямото изкуство означава свръхвисоки изисквания и е обемащо цялото пространство, нещо екзистенциално. Не можеш да слушаш „Тристан и Изолда” и после да си планираш една най-обикновена приятна вечер. Изключено е.
- Това е едно много романтично разбиране за изкуството – и същевременно много германско.
Ратъл: На първо място, у Вагнер германски са текстовете. И преди да ме попитате как един латвиец и един англичанин се справят с това предизвикателство, ще ви дам отговора, разбира се, ако и Андрис е съгласен с него. Вагнер не е Мусоргски. Аз обичам „Борис Годунов”, но никога няма да дирижирам тази опера. Защо? Защото не знам руски. С Вагнер е другояче и няма нищо общо с това, че немският ми е добър. При Вагнер музиката говори за текста. Естествено, няма спор, че трябва да знам какво пее Брунхилда в заключителния монолог от „Залезът на боговете”. И дори в много опери вече да пускат субтитри над сцената, което аз лично смятам за голямо преимущество, певците трябва да артикулират, колкото е възможно по-ясно. Но над нас, чужденците, „не тегне” принудата да разбираме всичко дума по дума. И това ни дава една дистанция, от която често виждаме Вагнер по-ясно.
Нелсонс: Доста е откачено и не бива да го казвам... но аз много се гордея с Рихард Вагнер. Сякаш съм германец! С удоволствие бих станал германец, макар и да не вярвам, че при това положение бих дирижирал Вагнер по-добре. Вероятно чувствам по начин, който е по-немски от този на германеца, и заради това никога не мога да се наситя на Вагнер – и когато съм в оркестрината, и когато съм на кушетката, и при всяка една ситуация в живота.
Разговора води Кристине Лемке-Матвей
„Ди цайт”, бр. 2 от 3 януари 2013
От немски Ирина Илиева
Саймън Ратъл е англичанин, роден през 1955 г. в Ливърпул. Следва ударни инструменти и диригентство. На 25 години оглавява Бирмингамския градски симфоничен оркестър. От 2002 г. е главен диригент на Берлинската филхармония. Там предизвиква фурор с педагогическата си работа и документалния филм „Ритъмът е!” (Rhythm Is It!). Записал е над 60 плочи.
Андрис Нелсонс е латвиец, роден през 1978 г. и израсъл в Рига. След като първоначално е ангажиран като тромпетист, той започва да следва диригентство при Нееми Ярви и Марис Янсонс. На 24 г. Нелсонс става музикален директор на латвийската Народна опера, където предизвиква сензация с „Пръстенът на нибелунга”. Работи по цял свят, а от 2008 г. е главен диригент в Бирмингам.
Саймън Ратъл и Андрис Нелсонс разговарят за Вагнер
Видя ми се интересно, затова го споделям. Ако някой го е чел, моля да ме извини:)
|
Малко четиво за вагнерианците в клуба
