|
„Робските обожатели на Рихард Вагнер го правят светец. Най-голямото негово достойнство беше омразата към всяко позиране и прикритост и неговата крайна откровеност. Аз се обзалагам, че ако този необикновен човек беше още жив, ще предпочете, повече да бъде обрисуван, какъвто си е, отколкото да бъде прикриван, като някой Буда. Аз като че ли го виждам да се издига пред скромните служители на неговия параклис, и го чувам да се провиква като Вотан по повод на Зигмунд:”Нима ще създавам само роби?”
Още при първите опити, театърът в Байройт се е видял на мнозина, като нещо лудешко и безполезно, защото надминава обикновените обичаи и традиции. Закрепването му и постоянно растящия му успех след смъртта на основателя, доказват, че той отговаря не само на нуждите на Германия, но и на неосъзнатите желания на европейската публика. Този театър, според духа, в който е замислен, се отличава с две особености. Първата се състои в това, че той спомага за създаване връзки между публика и артисти, като привлича елита на изпълнителите и слушателите. Втората е, че издига представленията над нивото на простите забавления, и им придава характер на периодични тържества. При тези условия, театърът се освобождава от игото на индустрията и престава да бъде роб на случайната публика. Той се посвещава на по-висше изкуство, в името на велик човешки идеал, и се стреми да играе в обществото роля на възпитателна сила.
В този ред на мисли и с тези схващания аз издадох, още при първото представление на Тетралогията, моята книга върху Музикалната драма. По това време още не беше свършена борбата, която композиторът водеше срещу старата опера. Изгледите на победата бяха неизвестни. Аз лично не виждах тук да се касае за интересите на една личност или народ, а за тези на едно велико изкуство и на истината. Това схващане най-после надви и във Франция. Париж последва примера на първите наши градове, като ръкопляска на „Лоенгрин”, „Валкюри” и „Майсторите певци”, а френският дух си остава верен на традициите си за щедрост и всемирност…
В немските литературни кръгове обаче никой нищо не разбираше от творенията на Вагнер и всички бяха зле настроени спрямо него. Мюнхенските вестници се забавляваха с карикатурите на майстора. Тогава реших да пиша на композитора. Не си спомням какво точно съдържаше това писмо, помня само тези думи: „Вашето творение / „Тристан и Изолда” / ми напомни думите на Гьоте, че музиката изразява неизразимото. Вие направихте това, което никой поет, нито музикант не е направил преди Вас: Вие показахте генезиса на любовта.”
Аз бях много учуден и зарадван, когато след няколко дена, получих писмо от Вагнер, с което ме молеше да отида да го видя. Страхувах се да се покажа пред великия композитор и сърцето ми туптеше, когато минах през Пропилеите и навлязох в Briennerstrasse. Вагнер живееше сам в една елегантна вила, полускрита в букет от дървета, в градина. Аз отворих желязната врата и позвъних: един слуга, мулат, ме въведе в малък салон, боядисан тъмно. Беше постлан с богати килими и украсен с картини и статуйки, които едва се виждаха в тайнствения полумрак.
В същия момент, една завеса се откри и Маестрото се появи. Нервната му ръка стисна моята и аз се намерих пред него. Той изглеждаше уморен и усмивката му се показваше само на устните. Говореше бързо, с къси поклащания на главата. След като разменихме обичайните поздрави, първите му думи бяха:
- Вашето писмо ми направи голямо удоволствие. Аз го показах на краля и му казах: „Виждате, че не всичко е изгубено!
- Как, извиках аз, може ли да бъде всичко изгубено след чудото на тези представления? Срещу Вас е печата, но публиката е след Вас…
Той ме прекъсна живо:
Не вярвайте в това, тя не разбира нищо. Когато французите се въодушевят, те не спират. Но немците са други. Когато случайно те са трогнати, те почват да се питат дали вълнението им е в съгласие с философията им . Веднага отиват да направят справки с Логиката на Хегел или с Критиката на чистия разум на Кант, или пък написват десет тома, за да докажат, че не са, и че не могат да бъдат трогнати. Ах, тази публика, този печат, тази критика, как всичко това е мизерно: те не съществуват.
-Значи, Вие не сте доволен?
- Доволен? / Той подскочи като пружина. Очите му светнаха./ Да, когато ще имам моя театър, тогава, може би ще ме разберат. Засега аз съм измъчен и Вие ме намирате в ужасно нервно състояние.
Той се хвърли на дивана, главата му падна назад. Наистина изглеждаше измъчен. Лицето му беше жълтеникаво, в израза му се четеше умора. Като наблюдавате главата на Вагнер, се вижда в едно и също лице, ту челото на Фауст, ту профила на Мефисто. Понякога той приличаше на наведен Луцифер, който размишлява върху небето и казва: „То не съществвува, но аз ще го създам.”
Още при проявата си, той избухна цял целеничък, като някой поток, който руши преградата си. Човек остава смаян пред тази пребогата и променлива натура и какъв страшен вихър представлява този мозък. Той стои отгоре над всичките свои лица. Двата полюса на неговата натура бяха : Вотан и Зигфрид! В основата на своята мисъл Вагнер приличаше на Вотан, на този германски Юпитер – странен бог – бог-философ и песимист. По своята решителна натура той приличаше и на Зигфрид – наивния и силен герой, който сам кове своя меч и отива да завладява природата. Наред с радостта и вечната младост у него вървеше и сухия отвлечен интелект. При най-малкото противоречие той се сърдеше грозно. Тогава Маестрото приличаше на изригващ вулкан. От друга страна композиторът изпитваше трогателна милост към хората, които страдат, към животните, дори към растенията. Този свиреп човек не можеше да гледа затворена в клетка птичка. Откъснатото цвете го караше да прибледнява, а когато намираше на улицата някое болно куче, го прибираше в къщи. У него всичко бе гигантско, безкрайно…
Изкуството, за което Вагнер мечтаеше, е против теорията, че литературата е израз на обществото. Напротив, неговите произведения бяха над обществото, бяха негов господар. С една дума реформаторът искаше да замести принципа на модата и забавата в театъра. Театърът трябва да стане преди всичко храм на избраници и малко по малко да разшири своето влияние. Оттук води началото и проекта, който се реализира в Байройт, за постройка на специална зала, направена така, че да можем да се отделим от действителността и да проникнем до идеалното. Невидим оркестър, столове, колони, всичко фокусира погледа на зрителя върху сцената.
Този проект изглеждаше фантастичен сън до тогава, докато младия Баварски крал не се въодушеви от идеята на артиста. Той го повика при себе си и му остави на разположение своя театър, частната си каса и добрата кралска воля. От този ден Рихард Вагнер влезе изцяло в ролята си на реформатор. Много проекти бяха скицирани под негово ръководство, а някои бяха веднага изпълнени. Консерваторията в Мюнхен беше превърната в музикално училище, със специална задача да създаде нов стил за оперите на Вагнер. Г-н фон Бюлов, един от най-горещите привърженици на Майстора, бе поканен за диригент в кралския театър. Дадоха се редица образцови представления с актьора Шнор. Най-напред се постави и игра „Хвърчащият холандец”, „Танхойзер” и „Тристан и Изолда”. Тези изключителни празненства трябваше да подготвят публиката за по-големите в новия театър, който трябваше да бъде открит с представлението на тетралогията „Пръстенът на нибелунга”. Този великолепен план радваше краля, но изпълваше с ужас душата на финансовия министър. Общинските съветници не можеха да спят. От всички страни се сипеха завист, ожесточение и грозна омраза против смелия реформатор. Той чувстваше, че е пълен господар на душата на краля и намираше опора в него.
С тези сили той бе сигурен в успеха си. Невиждано и необикновено беше да се види как този човек се бори с общественото мнение на цяла Германия и цяла Европа, като казваше: „Вие можете да се смеете, да ругаете, да викате, но аз с моя крал и тълкувател ще изляза над всички Вас.”
По това време Вагнер преживяваше интересен момент в своя личен живот. Над главата му, отвън, витаеше страшна буря. Вътре, в душата му се появи една издигната жена / Козима Вагнер /- предана и интелигентна. От начало чувството, което се пазеше тогава в тайна, се беше появило в дамата и полека-полека обзе и него. Въпреки странните обстоятелства и пречките, които не позволяваха тяхната връзка, тази жена не се спря пред нищо, свърза се с него и му даде един силен тласък към успеха. Така, че всички добрини му се струпаха наведнъж.
Един млад крал, един гениален артист и една дама идваха към него и му казваха:
„Ние вярваме в тебе и ти принадлежим, защото ти си Майстора!” Точно по това време Вагнер гореше в треската на големи желания и широки замисли. Той вече в нищо не се съмняваше.
Най-високата точка през този период на смелост и безгранична надежда, бе концерта, даден на краля. Защото наскоро, след него настъпи една катастрофа, а после и нещо като бунт в двореца. Те щяха да доведат до изгнание композитора и смелото му начинание щеше временно да пропадне. Както казах вече, актьорът Лудвиг Шнор фон Каросфелд искаше да се посвети изцяло на реформатора на операта. Поради насъщния, той се беше ангажирал в Дрезденския театър, но после шеше да се освободи от него…Тогава кралят заповяда да се даде един частен концерт, с откъси от познати и непознати творения на Вагнер, под негово диригентство и с участието на неговия любим певец. Една от странностите на Лудвиг II беше голямата му склонност към усамотение. Него го смущаваха шумът и блясъка на препълнените зали. Той обичаше представления, на които да бъде единствен зрител, за да може спокойно да се отдаде на своите мечти. Концертът се проведе в малкия резидентски театър, при почти празна и тъмна зала. Освен краля, който беше невидим в своята неосветена ложа, присъстваха още десетина, поканени от Вагнер лица. Аз бях щастлив да бъда между тези привилигировани. Слаба светлина осветяваше разположения на сцената оркестър. Вагнер, изправен на висока, прилична на скала естрада, дирижираше наизуст. Украсената с дървена резба в стил рококо зала, съвършено пуста и потънала в зеленикава полусянка, добиваше под влиянието на тези странни хармонии, фантастичен вид и приличаше ту на някоя подводна пропаст, ту на някоя тайнствена гора, откъдето се чуваха хилядите гласове на природата и на легендите. Това беше интимен празник и в него една от главните роли изпълняваше Шнор, прочутия тенор. Той пя едно след друго мечтателната кантилена на Валтер, любовния напев на Зигмунд и героичния напев, при който Зигфрид кове своя меч. Неговият глас със сребристия тембър, мек и звучен, като камбана, изразяваше мощния трепет на младостта. Простите певци нямат този израз: в него се виждаше и геройството, и вдъхновението. Той живееше с мечтата си, сияеше от надежда. Но, уви, не знаеше, че това му бе лебедовата песен. Никой от нас също не можеше и да подозре това.
Този концерт запечата в спомените ми странно впечатление! Те и тримата: великият магьосник, възторженият актьор и омаяният крал бяха събрани заедно за последен път. Магьосникът трябваше да продължи и да завърши бляскаво попрището си. На певеца оставаха още осем дена живот. А пък кралят трябваше да преживее своя любимец, за да изпадне в странна лудост, и да свърши печално с мистериозно самоубийство – в същия този замък, при брега на същото това езеро / Замъкът при Берг, на брега на езерото Шаренберг / , където започна неговото идеално приятелство с поета – музикант.
На следващият ден Шнор напусна Мюнхен. Аз започнах да посещавам отново университета. След тези Дионисиеви дни на изкуството, беше мъчно да се влезе отново в действителността. След осем дена аз научих от вестниците, че певецът умрял внезапно в Дрезден. В този удар се чувстваше жестоката ръка на съдбата…
Аз не вярвах, че ще мога вече да видя Вагнер. След няколко дена бях поканен от него на обяд. В малкия салон на Бриненщрасе аз заварих фон Бюлов и Поргес-добър музикант и критик, който се изказваше в полза на Маесторото. Майсторът беше застанал прав до пианото, срещу прозореца. Беше повяхнал, с мрачен израз. Говореше със задавен глас, но живо и прозорливо. Беше пълен с идеи, а мисълта му беше непрекъснато в движение.
Той отвори въпрос за изчезналата вече, според него, у днешното поколение немска простота. За да поясни мисълта си, вдигна наполовина капака на пианото, изсвири с дясната си ръка една каденца от Хайдн и каза: „Ето истинската немска простота!”
За смъртта на Шнор никой не се решаваше да говори. Маестрото също не проговори нито дума. Аз го заприказвах за Франция. Той говори възторжено за Берлиоз, когото нападаше доста в книгата си „Опера и Драма”. Той изтъкна, че го уважава много, тъй като беше използвал някои негови новости в инструментацията. След това той каза няколко шеги за д-р Ланомере, когото наскоро бяха гилотинирали в Париж, понеже отровил метресата си. Ланомере обичаше много музиката на Вагнер. На десерта един пратеник донесе писмо от Баварския крал. Маестрото ни остави веднага и отиде да го прочете в кабинета си. След няколко минути го заварихме прав в слабо осветената му работна стая. Очите му бяха светнали. Той размаха възторжено писмото. „Ето, това е крал- извика Вагнер, с него може да се преобърне света!”
Отидохме да се поразходим в градината. Аз му изказах своите съчувствия във връзка с кончината на Шнор. „Не ми говорете за това, ми каза композиторът, това беше ужасна, сатанинска история.” Той не можа нищо повече да каже. Почувствах, че потопи настроението си в ледено мълчание. Смъртта на Шнор си оставаше все още мистериозна. Неприятелите на Вагнер твърдяха, че той умрял от умора като пял откъси от негови опери. Според самия Майстор, той се разболял внезапно от пневмония и за няколко дни тя го отнесла в гроба…
Следобеда завърши с една разходка в английския парк, където стопанинът ни заведе с кола. Той беше станал още по-сериозен и замислен. Почна да говори за близките репетиции на „Рейнско злато”, но по лицето му личеше,че работата го отвращава. Кончината на Шнор му се виждаше фатална за целия „Пръстен на нибелунга”.
Вървяхме по брега на едно заледено поточе. Слънцето хвърляше игриви светлини върху водата. „Каква хубава гледка-каза той. Каква чудна нимфа е тази вода! Тя бяга като живота.” Най-накрая композиторът разкри скритите си мисли: „Всеки човек има своя демон-каза Вагнер. Моят е страшно чудовище. Когато то е около мене, усещам във въздуха катастрофа. Само един път пътувах по море и щях да потъна. А ако тръгна за Америка, сигурен съм, че накой циклон ще ме запрати в Атлантика. По същия начин гледа на мене и света. Мисля си, че съдбата, като не може да премахне мене, удря моите близки. Така стана с Шнор. Той скочи и започна да ходи с бързи крачки.
„Да вървим! Когато човек се бори със съдбата, не бива да гледа никога назад!”
Ние се върнахме с колата и аз се сбогувах с този невероятен магосник.
След това видях пак Вагнер в неговата вила в Люцернското езеро. Той беше щастлив, усмихнат, заобиколен от съпругата и от децата си. Той композираше последното действие на „Зигфрид”, като призоваваше на пианото, с глух глас и с трепереща ръка, Ерда и малкото горско птиче, а също и безстрашния млад герой, който пробужда Валкири.
По-късно аз следях с него постройката на театъра в Байройт. Видях го за последен път на репетициите на Ринга / „Пръстена на Нибелунга”/ в същия този театър, вече завършен, издигнат за празниците на душата и на красотата.
|
Едуард Шюре за Рихард Вагнер
