Отдавна имам в дома си учение за хармонията/Harmonielehre/ издаван още преди първите му сериални композиции а именно "три пиеси за пиано". Забележете, че не пиша атонални а сериални композиции воден не от стилистични а по-скоро от чисто логични причини, защото съм смятал, че когато се говори за музикално изкуство то се състои от тонове а не от шум. И в този смисъл атонална музика е някаква измислица на некомпетентен музиколог от едно друго време. И Шонберг най-прилично си пише с тонове, но разлика от приятеля си Малер, не остава дълго в в късно-романичната изразност. Но въпреки това "Нощ на просветление" си остава забележително произведение в този насока, но не това е , което откривателя Шонберг е оставил след себе си. Преди всичко основно в неговата концепция за музика е парадоксалното, но изумително интересното сравнение между консонанса и дисонанса. В тази връзка на него му хрумва да изкаже тезата, че днешния консонанс е отлежал в съзнанието дисонанс. И в тази посока се изказва тезата, че процеса на приобщаване към интерваловато съотношение е всъщност процес по усвояването на самия звук чрез обертоновия спектър?! Разбира се колкото и да е спорна тази теория / а и не е тука мястото да се опишат всичките невероятни констатации/, но все пак от времето на ранния органум/онзи на Хукбалд/ до наши дни доста са се променили усещанията в музиката. Не мисля, че 12-тонната система /додекафонията/ може да се отнесе пряко към експресионизма като крайна деформация на гротеската, въпреки очевидните зависимости тя все пак е начин на мислене в музиката, който нямаше кой знае какъв успех за редовия любител. Дали е изпреварила времето си или просто е една прелюбопитна музикална кабалистика- не се наемам да коментирам! Но каквото и да е все пак се дължи на изключителния интелект на този велик човек- Арнолд Шьонберг.

Нещата не са нито добри, нито лоши а само мисълта ги прави такива.