Бих се развълнувал ако видя 7 годишно дете да свири концерта на Сибелиус (макар че, доколкото помня той е посветен на някакъв унгарски вундеркинд на 12 години, който обаче нещо не успял на премиерата да го направи като хората) или, концерта на Чайковски, Шаконата на Бах или пък Кройцеровата соната, знам ли...Но 7 годишно, което свири Паганини (или Виотан например) трудно би ме развълнувало.

Вълнува ме Глен Гулд, ала нима нещата, които той твори не идват тъкмо след като напълно, изцяло, тотално е овладял материала, разучил го е, разнищил е структурата му и дори е "намерил" слабостите й (или поне той си мисли, че ги е открил - като кошмарните темпа у Моцартовите сонати).

Аз също съм на мнение, че техниката е абсолютно необходима, но тя далеч не изчерпва същността на музицирането. Дълбоката култура, усетът за музиката, изобщо - досега с метафизичното, с отвъдното, е магията на свиренето, а не това, че можеш да си счупиш пръстите (като Шуман), опитвайки се да усъвършенстваш техниката си. Ето защо ме впечатляват дълбоките, състрадаващите музиката артисти, онези, в чиято музика личи "духът на сериозността" (Г. Марсел), действено, живо присъства диханието на божественото.

<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от vvvkkk на 17.05.11 22:43.</EM></FONT></P>

Редактирано от vvvkkk на 17.05.11 22:45.