тази вечер ме поканиха в читалище "Димитър Динев" на концерт на школата по пиано. Попаднах на вечер за Шуман, подготвена с лектория, десетина ученици от различни възрасти свириха негови пиеси, къде добре, къде зле, на читалищно ниво, да, но тези деца (и родители), които вечер крадат от почивката си, за да ходят на уроци по пиано, ме зарадваха повече отколкото инертната публика в зала "България". У тях нямаше инерция, а притеснение дали ще се представят добре, бъркаха от страх, че ще сбъркат, вживяваха се и се опитваха да пресъздадат онова, което ръководителката на школата обясняваше преди всяка пиеса - и като технически проблеми, и като вложена емоция. Читалището още прави онова, за което е било създадено и от днес спирам да употребявам "читалищно ниво" с насмешка, тези хора не го заслужават. Нищо, че няма да станат професионалисти, те заобичват Шуман (и всичко друго, което свирят), защото не са длъжни да го свирят, правят го по желание, по избор, по убеждение. Стоплиха ме тия деца. И едно друго, дето едва го отлепих от пианото.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от зy на 24.11.10 21:37.