Човек не би си казвал мнението ако не бе прочел грозни неща за Вежди във форума. Вярвам, че през която и граница да натирите министъра, и след една година да идете да го видите къде и как се е уредил, ще го намерите като признат и високо ценен артист-художник. Великолепен творец, духовен аристократ и искрен патриот, е, правил и по някоя глупост, за разлика от хулителите си...

Ако започнем да спорим дали концертите са 1 или 11 и средно колко са, ще излезем от темата. А важната тема е как ние, музикантите си представяме Реформата. Какви искаме да бъдем, какви си струва да искаме да бъдем,какви можем изобщо да си позволим да бъдем, колко ще ни струва това и в последна сметка как да го постигнем.

Репликата на колегата че не всичко е отчайващо лошо ми напомня за философската дискусия колко мъртъв е пациент в клинична смърт. Философска, защото цялото тяло може да функционира перфектно, но личността на човека си е отишла. Направо като българската музикална култура в момента. Има няколко примера с работещи органи в Русе, София и т.н., а всичко останало кръвообръща, отделителната система работи, диша, всичко наред, само дето го няма това, заради който станахме щурци... Или вие станахте заради парите?! Бад нюз-такива тука няма. Има само приказка за щуреца и мравката, тъжна впрочем.

Ако въпросът беше каква армия искаме: дали от дебели, мързеливи фатмаци, на които военната подготовка им стига колкото да обрулят някоя слива с пушката, или малка, стегната, високопрофесионална, обучена и въоръжена по последни стандарти армия, всички знаем как да отговорим, нали? Ами същото е и с музикалната култура.

Какво искаме?

1. Музикални институти със статут на национален капитал и гордост, съизмерими като достижения и капацитет с европейските еталони, материално и кадрово обезпечени с най-доброто, което имаме.
2. Извънстолични институти с ясно дефинирани форма и съдържание на дейността, финансирани от общините. Защо от общините? Ами защото инак там си живеят добре на принципа „Бог високо, Цар далеко“. Ако кмета иска и може да харчи парите на града за 6 флейти и 6 фагота или 6 тромбона, това си е негово право.

Какво можем да си позволим?

Ами не много. Кадрово има няма хора за един супероркестър, за хор също, солисти ако изключим световните ни величия и тези, дето само викат по сцената или само взимат заплати, също не остава много. Тези, които работят в институт от най-висок ранг е грижа на държавата да ги задържи и обезпечи с достойно съществуване и оптимални условия за работа. Останалите са съответно грижа на общините по места. Или пък на самите себе си.

Финансово ви е ясно, че времената с петорен и шесторен състав в дървени и медни духови, както и механичното сливане на 12 + 12 = 24 първи цигулки и т.н. е история. Сега се спори по това колко високо платени трябва да са високомотивираните и висококачествени изпълнители и колко изобщо да са на брой. Ами да погледнем състава на който и да е истински оркестър, по колко са на щат, какво свирят, по колко пъти в седмицата го свирят, да чуем някой запис как го свирят и тогава правим баланса.

Всички си ги знаем по места хората, които идват на работа само заради държавните осигуровки. Някой от тях дори и не идват, примерите с по няколко години неплатен или болничен на здрави колеги са известни. Как изобщо е възможно човек да “ходи“ някъде на работа само заради осигуровките, вие бихте ли наели такъв служител, за какво бихте го ползвали?! Дори и в ходенето до тоалетна има повече достолепие.

Има нещо тотално сбъркано и перверзно в цялата история. Навсякъде, където има върхови постижения в която и да е област, хората смятат за привилегия и чест да работят в тази среда. При нас е точно обратното-3/4 от хората смятат, че оказват висока чест на обществото консумирайки част от благосъстоянието му под формата на така наречените мизерни заплати. И не само това-смятат че това им се дължи само по силата на факта, че свирят на нещо по добре от десетокласник в СМУ. Щото има 12 класници които режат глави, нали знаете...

Замислете се в себе си и се запитайте бихме ли си купили билет за това, което правим? Бихме ли си тръгнали очаровани от това, което предлагаме на публиката, ок, това е супер претенциозно, бихме ли се чувствали ако не духовно пречистени и емоционално извисени, то поне не обидени и огорчени... Щото на топла бира и студени кебапи всички се мръщим предполагам... Каква беше всъщност идеята за изкуството въобще, ние имаме ли нещо общо с това или го ползваме като алиби да се самообслужваме от бюджета и легитимираме правото си да работим нещо, от което „само ние разбираме“ и дори ние не харесваме съвсем... Или пък напротив-само ние си го харесваме.

За тези, на които горното им е сложно предлагам по-лесни въпроси: кога за последен път свирихте за кеф в къщи, каквото и да е, без да ви е страх от диригента? Кога са последно излязохте от концерта заредени с чувството че сте свършили страхотна работа? Помните ли кога беше? Около Априлския Пленум, около Промяната, около последното световно? Аха! Познах ли?

Е, тези отговори са достатъчни.

Хев фън

Р.Р. Не, не слагам всички в един кюп. Но това, за което говоря е отборна работа. Там трябва всички да са добри за да е добър крайния продукт. За другото стигат един или двама. Ауди А8 е страхотна кола, но да си представим за момент, че работника, който слага сегментите на булталата в мотора, днес не е на кеф и слага само половината от сегментите... Какво получаваме като краен продукт? Едно лайно, което вместо 15/100 дизел или бензин гори 100/15 масло... Елементарно Ватсон.